Читать «Пустинен дъжд» онлайн - страница 5

— Пустинен дъжд. Река. Как може да съм толкова тъп! Невероятно. Нимбус е облак! Не мога да повярвам. — думите му заглъхнаха в оглушителния гръм. Корабът се затресе.

— Компютър, зареди йонните ракети. — изкрещя Джордж. — Мисля да поизпека този облак. Дано не е твърде жилав.

Лудостта избухна в главата му като огромен празничен фойерверк. В мозъка му се зародиха цял куп налудни идеи, които се разбушуваха и напираха да излязат като развалена риба от консервна кутия. Погледът му помътня.

Навън бурята вилнееше с пълна сила. Светкавиците раздираха небето сякаш искаха да го превърнат в огромна гирлянда. Тонове вода се изсипваха върху кораба в стремежа си да го удавят. Тогава от кораба се изстреляха първите йонни ракети и разцепиха тъмнината. Последваха още няколко. Корабът се разтресе от огромното усилие и се наклони на една страна. Носът и една трета от корпуса му бяха заринати под пясъка.

— Умри! Умри, блатно чудовище! — хилеше се Джордж. — Аз съм вълшебникът от Оз. Принцът на мрака!

Момичето беше припаднало от страх. Лежеше проснато до стената и Джордж танцуваше около нея. Беше толкова весело!

След малко бурята стихна толкова внезапно, колкото беше и започнала. Опиянен от победата си над чудовището, Джордж се изстреля навън върху мокрия пясък.

— Спечелих! Спечелих! — крещеше той. — Спечелих златният жезъл. Сега мога да яздя тайфун!

Облакът пораженски наблюдаваше лудите подскоци на Джордж. Беше озадачен. Съществото беше все още живо въпреки тоновете вода, които изля върху него. Това не му се беше случвало досега.

— Нещастник! — ревеше Джордж. — Върви си вкъщи да поливаш цветята! Ха, ха, ха. Ще се пукна от смях.

Облакът стоеше и наблюдаваше безучастно. Някой му изпращаше сигнали. Дали беше онова същество? Невъзможно. То бе толкова откачено, че ако лудостта се използваше за гориво, спокойно можеше да задвижи планетарна централа. Сигналите все пак идваха отдолу.

Джордж продължи да подскача. Унесен в обезумелия си танц той не забеляза първите капки. Облакът се уплътни и промени цвета си в отровно зелен. Капките бяха големи и падаха около Джордж. Той почувства болката едва когато кожата се свлече от лицето му и оголи почернелите му зъби. Валеше киселина. Опита да прикрие тялото си с ръце но над главата му се издигнаха единствено две голи чуканчета. Трупът се срина безпомощно в мокрия пясък.

Постепенно дъждът спря. Облакът се сниши и обви остатъка от тялото му като гигантска медуза. После отново се издигна и бързо се понесе на северозапад. Към селището.

* * *

— Виждам кораба! Вижте само какво е останало от надписа. — изхили се Свен Торстен. — МИЛЕН. Май това момче добре си е поиграло с метеоритите.

— Той е луд. — отвърна му един висок русокос мъж на има Бил Мъри.

— Че кой друг би могъл да издържи толкова време сам в открития космос? Както виждаш, лудостта също си има предимства.

— Скапаното правителство няма да му даде и грош.

— За тази пустош ли? — ухили се Свен отново.

— Готово. Можем да излезем и да поогледаме. — каза Бил. — Хайде момчета, да се поразтегнем навън. Ама, че гнусен облак.