Читать «Пустинен дъжд» онлайн - страница 3

— Внимателно, Джордж! — каза най-сетне Боб. — Плашиш ги.

Вождът каза нещо. Другите мъже се размърдаха и заобиколиха Джордж. Той се почувства невероятно глупаво — като котарак, с който мишките мислят да си направят барбекю.

— Кажи нещо без да правиш резки движения. — каза Боб. — Опитвам се да съставя невро-лингвистичен модел.

— Ъъъ, здравейте! — усмихна се тъпо Джордж. Все едно разговарям с фритюрника, помисли си. — Искате ли маруля? Мога да ви услужа с… две?

Вождът изграчи нещо. Другите не помръднаха.

— Не ти подхожда да ревеш така младежо. — каза Джордж с блага усмивка. — Хубава долинка си имате. — той описа голям кръг с ръце.

Вождът се изхили и също описа кръг.

— Готово. — каза Боб. — Лингвистичната характеристика съвпада с тази на народите от мъглявината Ръждясъл конник. Той току що каза, че си кръгъл идиот. Обичаен поздрав.

— Кажи им, че идвам с мир. Имаш контрол върху речевата зона.

Думите започнаха да подскачат в устата на Джордж, като подивели жаби в изгорял снегорин, а езика си той усещаше като червей, който някой усилено се опитвеше да превърне в ластик. После дойде прояснението и освети трънливия път, по който стъпваше Джордж. Накрая се оказа, че това все пак е трънлива пътечка, тъй като повечето от техните думи бяха непознати и за Боб. И макар че Боб се учеше доста бързо, Джордж едва не увисна на едно дърво с изцъклен поглед и обелен език. По погрешка бе казал, че жената на вожда е красива като пъпчива, вместо като пълна луна.

— Доста са се стегнали. — каза накрая Боб. — Страхуват се от нещо наречено Нимбус, техният бог предполагам. Казват, че бил жив и ги навестявал отвреме на време. Всичко тук му принадлежи.

— Ха, малък Рокфелер! — засмя се Джордж.

Вождът отново заграчи и размаха ръце.

— Съществува легенда — започна Боб — в която някакъв пришелец от космоса, наречен Амбър решил да се изправи срещу Нимбус.

— Дано не му се е разсърдил много.

— Той казва, че Нимбус му е взел душата, след това е превърнал цялата земя в пустиня. Оставил е само няколко долини като тази. — Боб млъкна. После пак заговори. — Молят те да си тръгнеш веднага.

— А? — сепна се Джордж. — Хубава история. Наистина.

— Джордж, тези хора умират от страх. — каза Боб.

— Кажи им, че идвам с мир и не искам нищо от тях.

— Джордж, те не се страхуват от теб. Хм. Те мислят, че Нимбус ще изпепели селището им и… и ще вземе душата ти.

Вождът плесна с ръце. Едно момиче излезе напред и застана до него.

— Искат да я вземеш със себе си. Жертвоприношение към Нимбус.

— А, ако откажа?

— Ще я убият. Те вярват, че и ти ще умреш. Казват, че Нимбус скоро ще те открие и се надяват тя да го убеди да не унищожава селището им.

— Добре, кажи им че ще я взема със себе си, ако приемат този дар.

Джордж откачи часовника от ръката си и го подаде към вожда.

Вождът енергично запротестира. Едно момче вдясно от него му подаде някаква черна кутия поръбена със златен кант. Вождът я отвори.

Джордж се опули.

— Можеш ли да анализираш това, което виждам Боб?

— Да, Джордж. Това е лазерен нож. Много хубав при това.

— Хм. — каза Джордж. — Ммдаа. Нека не прибързваме със заключенията. — гласът му вече не звучеше убедително.