Читать «Пустинен дъжд» онлайн

Всъдехода се наклони силно, преодолявайки косо един бархан, чийто краища бяха раздалечени на разстояние от няколко мили. Пясъка вече беше превзел цялото обитаемо пространство в машината, с което си спечели искреното презрение на капитана и екипажа. Джордж Купър, който изпълняваше ролята и на двете беше изпаднал в състоянието на човек, който току що е бил поканен на обяд от канибали.

— Дявол да го вземе това слънце! — изпъшка той. — Имам чувството, че душ от лава би ми се сторил като есенна прохлада.

— Ще се опитам да усиля топлоотделянето ти, докато стигнем оазиса. — отговори някакъв глас в главата му. — Според сателитната снимка трябва да е съвсем наблизо.

— Все това ми разправяш вече три часа! — Джордж стовари юмрука си върху предния панел. Пеносплавта меко потъна под тежеста на удара. — Бих сменил проклетата бричка за една студена бира. — измърмори той.

— Хабиш енергия, Джордж. Раздразнението може да замъгли разума ти. Оазисът е съвсем близо. Честна дума!

— Боб, искам да ти задам един въпрос. — изсъска Джордж. — Може ли електронно говно, като теб да лъже толкова изкусно? Явно проклетата компания за изкуствен интелект си е свършила добре работата.

— Завий надясно. — каза Боб. — Оазисът е отвъд онази дюна. Можеш да я прекосиш от подветрената й страна.

Джордж сви рязко и форсира двигателя. Всъдеходът се понесе със свистене по стръмния склон, оставяйки две дълбоки дири след себе си.

— Пясък, пясък, пясък… Тук се е събрал целият пясък на света. — измърмори Джордж и изтупа панталоните си. — Ако се изтропам на задната седалка няма да мога да си намеря фашкията от пясък.

Всъдеходът се изкачи върху билото и спря. Последвалата тишина се стовари съвсем внезапно и покри безбрежното пясъчно море като сянката на приближаваща буря. А небето беше съвсем ясно.

Този път избухна Джордж.

— Това ли е Оазисът, Боб? — запита измамно лукаво той, вперил очи в безбрежната каменна равнина, която започваше от подножието на високата дюна. — Вярно, това не е пясък. — изграчи Джордж. — По-лошо! Това са камъни. Проклети, шибани камъни. Мога да си сплескам главата с един от тях, стига да съм сигурен, че ще те премажа! — Джордж се задъха от яд. — Боб, ти си електронно въплащение на злото.

Джордж млъкна и заби главата си в пулта за управление. Минаха около три минути в които тишината отново бе господар.

— Успокои ли се? — попита Боб и сякаш знаейки, че няма да последва отговор, продължи — Виждаш ли високото плато на северозапад? Според сателитният образ, който ми изпрати бордовият компютър, то е набраздено от уади. Там има река.

Джордж вдигна уморено глава. На около миля пред тях наистина имаше скалисти възвишения. Всичко наоколо обаче беше толкова пусто, че човек трудно би допуснал идеята за течаща река. Камъните не пускат вода, това го знаят и децата. Джордж мълчаливо запали двигателя и запраши в северозападна посока.