Читать «Пръстът, който те сочи» онлайн - страница 458

Не мога да се накарам да пиша за раздялата ми с нея, за последния поглед към лицето ѝ и няма да го направя.

Сара замина за Плимут десет дни по-късно, съпровождана от брата на Лоуър, и там се качи на кораб.

Никой повече не чу за нея. Така и не бе пристигнала в Америка и приеха, че е паднала зад борда. Ала плаването бе минало спокойно, а и корабът е бил толкова претъпкан, че е трудно човек да си представи как някой ще попадне в беда, незабелязан от никого. И все пак тя изчезнала внезапно. В ясен слънчев ден, без плясък и без шум, без нито звук. Сякаш жива била пренесена на небето.

Дванадесета глава

Така завършва историята на Сара Блънди, доколкото е известна на мен. Нямам какво повече да добавя, а тези, които решат да не ми повярват, са свободни да го сторят.

Остава ми само да изложа заключителната част и да разправя кое е довело италианеца в Англия. Признавам, че не го смятам за важно, защото в сравнение с онова, на което аз станах свидетел, заблудите на хора, препиращи се в пълно неведение на истината, могат да извикат единствено пълно пренебрежение. И все пак тези сведения са част от свързани събития и тяхна причина, така че ще ги запиша, та да завърша своя труд и да си отдъхна.

Заминах за Лондон на следващия ден след отпътуването на Сара от Оксфорд, все така обзет от силен душевен смут и потънал в унес. Сторих го по препоръка на Лоуър, който го предписа като лек срещу меланхолия и мрачни мисли. Промяна на обстановката, различно обкръжение и малко развлечения щели да ми помогнат да се отърся от тъгата. Последвах съвета му, тъй като обзелата ме апатия бе тъй силна, че ми бе по-лесно да му се поддам, отколкото да му се противя. Лоуър ми приготви пътна чанта и ме изпрати до Карфакс, където ме качи на пощенския дилижанс.

— Поразсейте се — напътстваше ме той. — Нека си признаем, всичко се получи по-добре, отколкото можехме да очакваме. Време е да оставим миналото зад гърба си.

Естествено, не ми се удаде с лекота, но се постарах да го послушам и се накарах да посетя хора, с които дълги години бях в кореспонденция. Разговорите с тях не успяха да ме отвлекат, тъй като мислите ми постоянно се връщаха към по-значими теми и боя се, събудих негодувание у колегите си със своята сдържаност, която те, изглежда, приеха за надменност. Въпроси, които преди извикваха у мен жив интерес, изобщо не ме вълнуваха. Съобщиха ми за открити в каменоломни в Хертфордшир огромни костни вкаменелости — находка, потвърждаваща онази глава в Библията, където се говори, че някога по земята са ходили великани, — но това ме остави безучастен. Джон Обри, мой добър приятел от онова време, ме почете с гостоприемството си, но аз не можах да покажа нужното въодушевление към забележителните му разкрития относно целта и характера на Стоунхендж, Ейвбъри и други подобни местности. Поканен бях на сбирка на Кралското дружество, но с лекота отхвърлих тази чест, без да ме е грижа, че няма да ме потърсят повече.