Читать «Пръстът, който те сочи» онлайн - страница 4

Наложи ми се да разпитам някакъв слуга и от него узнах, че агентът на баща ми е починал скоропостижно преди няколко седмици. И нещо по-лошо: Манстън тутакси присвоил капитала и фирмата, като отричал, че изобщо някаква част принадлежи на баща ми. Като доказателство представил на нотариус документи (подправени, естествено). С други думи, той бе завладял чрез мошеничество всички пари на семейството ми — във всеки случаи онези, които се намираха в Англия.

За съжаление въпросният слуга не можа да ми каже нищо повече. Да подам жалба в съда? Та аз нямаше как да докажа истинността на твърденията си, така че никаква полза не би имало от това. Бих могъл да се обърна за съвет и към адвокат, но макар Англия и Венеция в много отношения да се различават, имат сходство в едно — в ненаситната алчност на адвокатите за пари, каквито, уви, не ми се намираха. Тоест, в необходимото количество.

При това много бързо ми стана ясно, че Лондон е крайно нездравословно място. Не говоря за знаменитата чума, която тогава още не беше поразила града; имам предвид, че в същата вечер Манстън ми прати наемници, които да ми подскажат, че животът ми би бил в по-голяма безопасност някъде другаде. За щастие те не ме убиха — напротив, проявих се много достойно в схватката, благодарение на парите, пръснати от баща ми за уроците ми по фехтовка, и по моему един от бандитите напусна бойното поле в много по-тежко състояние от мен. И все пак взех предвид предупреждението и реших да стоя в сянка, преди да избера какъв курс на действия да поема. Няма да се връщам повече към този епизод, ще кажа само, че с времето изоставих опитите за компенсация, а и баща ми реши, че дължимата сума няма да покрие парите, които ще бъдат изхарчени по това начинание. В продължение на две години с неохота забравихме проблема, докато не научихме, че един от корабите на Манстън се е приютил в пристанището на Триест, за да изчака преминаването на буря. Семейството ми предприе мерки за конфискацията му (венецианското правосъдие също толкова облагодетелства венецианците, колкото английското — англичаните) и заедно с товара си корабът донякъде покри загубите ни.

Ако баща ми бе дал позволение да си тръгна незабавно, това безмерно би повдигнало духа ми, тъй като лондонското време е способно да потопи и най-силния човек в дълбоко отчаяние. Мъглата, непрестанното потискащо ръмене и студеният вятър, пронизващ тънкия ми плащ, ме доведоха до мрачно униние. Само дългът пред семейството ме принуди да остана, вместо да се втурна към пристанището и да умолявам някой капитан на кораб да ме върне у дома. Само че не прибегнах към това твърде разумно решение, а написах на баща ми обяснение за случилото се и обещах да сторя всичко по силите си, като не пропуснах да посоча, че нищо няма да постигна, докато не получа достатъчно подкрепление от ковчежетата му с пари. Ясно ми беше, че някак трябваше да свързвам двата края в продължение на много седмици, докато пристигнеше неговият отговор. А междувременно разполагах само с около пет лири. Професорът, при когото учих в Лайден, любезно ми даде препоръчителни писма до двама свои английски кореспонденти и тъй като не познавах никого друг в страната, реших да апелирам към тяхното човеколюбие. Онова, което ме привличаше допълнително, бе, че и двамата не живееха в Лондон; избрах онзи, който беше в Оксфорд, тоест на по-близко разстояние, и реших да ида при него възможно най-бързо.