Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 94

Той продължи да стене горчиво, докато тя го придържаше, отпуснал глава върху синята й рокля, докато галеше тръпнещите му рамене. Шепнеше някакви безсмислени думи само за да го утеши, да прогони ужаса, който я бе обзел. Ето че той най-после замлъкна и надигна глава. Заговори прегракнало, но като че ли вече се бе завърнал в настоящето, бе започнал да се окопитва.

— Върху онзи пергамент тя беше написала бележка за мен и Деймън. В нея признаваше, че била егоистка, като искала и двама ни. Казваше още, че не могла да понесе нашето ожесточено противопоставяне и съперничество. Надявала се, след като изчезне от този свят, ние повече да не се мразим един другиго. Искала да ни сдобри.

— О, Стефан — прошепна Елена. Усети как очите й се наляха с горещи сълзи на симпатия. — О, Стефан. Толкова съжалявам. Но не разбираш ли, че Катрин е сгрешила? Дори и последното й решение да е било егоистично, това е бил нейният избор. Така че не е имало нищо общо нито с теб, нито с Деймън.

Стефан поклати глава, все едно че се опитваше да отблъсне истината, съдържаща се в думите й.

— Тя отдаде живота си… заради това. Ние я убихме. — Скочи на крака. Но очите му оставаха блуждаещи като две големи черни дупки. Имаше вид на малко, безкрайно объркано момче.

— Деймън дойде зад мен. Взе бележката й и я прочете. И тогава… мисля, че полудя. И двамата бяхме полудели. Взех пръстена на Катрин, но той се опита да ми го отнеме. Вкопчихме се един в друг. Казахме си ужасни неща. Обвинявахме се взаимно за това, което се бе случило. Не помня как се добрахме обратно до къщата, но по едно време аз се озовах навън с шпагата си в ръка. Започнахме да се дуелираме. Исках завинаги да съсипя това негово арогантно лице, да го убия. Помня как баща ни се разкрещя от къщата. Ние се дуелирахме все по-ожесточено, забързани да свършим, преди той да е дошъл.

И двамата бяхме добре обучени във фехтовката. Но Деймън винаги е бил по-силният, а в този ден беше и по-бърз от мен. Може би се бе променил повече от мен. И докато баща ни крещеше от прозореца на къщата, усетих как острието на шпагата на Деймън прониза дрехите ми. В следващия миг се заби в сърцето ми.

Елена го изгледа изумено, но той продължи без прекъсване.

— Усетих пронизващата болка от стоманата, усетих как ме промуши дълбоко, дълбоко навътре. Безжалостно непоколебимо пробождане. И тогава силите ме напуснаха и аз паднах. Строполих се върху застланата с каменни плочи земя.

Погледна към Елена и завърши съвсем семпло:

— Ето как… умрях.

Елена се смрази, сякаш ледът, който по-рано тази вечер бе почувствала в гърдите си, я бе залял цялата и сковал в прегръдката си.

— Деймън се приближи, изправи се над мен и се наведе. Все още чувах далечните викове на баща ми, както и на всички от къщата, но виждах само лицето на Деймън. Тези негови ужасно черни очи, като безлунна нощ. Исках да го заболи за всичко, което ми причини. — За миг Стефан замлъкна, но после пак заговори унесено. — И така, с последни сили вдигнах шпагата си, за да пробода брат си точно в сърцето.