Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 93

— Стигнахме почти до края на градината, когато си спомних любимото място на Катрин. До него се стигаше по една тясна алея в градината, беше до една ниска стена, където се издигаше лимонено дърво. Втурнах се натам, като не преставах да я викам. Но когато приближих, замлъкнах. Усетих… страх… някакво ужасно предчувствие. И знаех, че не бива да… не бива да продължавам нататък…

— Стефан! — прекъсна го Елена. Причиняваше й болка, пръстите му се впиха силно в нейните, едва не ги прекършиха. Тръпките, разтърсващи тялото му, се засилиха и той целият се разтресе. — Стефан, моля те!

Но той с нищо не показа, че е чул вика й.

— Беше като… като кошмар… всичко ставаше толкова бавно. Не можех да помръдна… и все пак трябваше да продължа. Длъжен бях да продължа да вървя. Но с всяка стъпка страхът ми се усилваше. Дори усещах мириса. Мирис като на изгоряла плът. Не бива да отивам там… не искам да виждам това…

Гласът му се извиси и напрегна. Дишаше задъхано. Очите му се разшириха като на изплашено дете. Елена пое стегнатите му като менгеме пръсти с другата си ръка, за да се опита да ги разтвори.

— Стефан, всичко е наред. Ти не си там. Ти си тук, с мен.

— Не искам да го видя… но не мога да спра. Там има нещо бяло. Нещо бяло под дървото. Не ме карай да гледам натам!

— Стефан, Стефан, погледни ме!

Ала той не я чуваше. Думите се изтръгваха от гърлото му като тежки спазми, сякаш не можеше да ги контролира, не успяваше да ги изговори достатъчно бързо.

— Не можех да се приближа… ала все пак го сторих. Видях дървото, видях стената. И онова там, бялото. Зад дървото. Бяло с нещо златисто под него. И тогава разбрах, да, досетих се и се втурнах към него, защото това бялото беше нейната рокля. Бялата рокля на Катрин. Заобиколих дървото и я видях на земята и беше реално. Не сънувах. Беше роклята на Катрин — гласът му се извиси, преди да прекъсне в пристъп на невъобразим ужас, — но Катрин я нямаше в роклята.

Елена усети как я пронизва ледена тръпка като при гмуркане в студена вода. Кожата й настръхна и се опита да му каже нещо, ала не успя. Той заговори още по-забързано, сякаш така можеше да прогони обзелия го ужас.

— Катрин я нямаше там, тъй че всичко можеше да се окаже някаква шега, само че роклята й беше на земята, скупчена сред пепелта. Като пепел от огнище или нещо подобно, обаче наоколо всичко вонеше на изгоряла плът. Ужасно смърдеше, така непоносимо, че ми прилоша. Край ръкава на роклята й видях къс от пергамент. А на камъка отстрани, върху този камък малко по-нататък, блестеше пръстенът й. Онзи същият, със синия камък. Пръстенът на Катрин. Пръстенът на Катрин… — Внезапно изкрещя ужасено: — Катрин, какво стори ти? — После рухна на колене, като най-после пусна пръстите на Елена, за да зарови лице в шепите си.

Елена го прегърна през раменете, които потръпваха от несдържани стенания. Стисна го по-силно и го притегли към скута си.

— Катрин е свалила пръстена си — прошепна тя. Това не беше въпрос. — Тя съзнателно се е изложила на пагубното за нея въздействие на слънцето.