Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 92

Пръстите на Елена се сковаха за миг, но тя ги протегна и стисна неговите, за да му подскаже, че го подкрепя.

— Продължавай, Стефан.

Сега той говореше без притеснение. Сякаш почти бе забравил за нейното присъствие, все едно разказваше тази история на себе си.

— На следващата сутрин гладът ми се усили. Сякаш вените ми се бяха напукали, отчаяно заплашени от пресъхване. Знаех, че няма да устоя дълго.

Отидох в покоите на Катрин. Исках да я попитам, да я помоля… — Гласът му пресекна. Замълча, преди отново да продължи: — Обаче Деймън вече беше там, чакаше пред нейната стая. Досетих се, че той не бе устоял на глада. Сияещото му лице и енергичната му походка ми подсказаха това. Изглеждаше самодоволен като котарак, докопал се до каймака на млякото.

Но не се бе докопал до Катрин.

— Можеш да чукаш колкото си искаш, но този дракон, прислужницата й, няма де те пусне вътре. Вече опитах. Дали двамата с теб да не се опитаме да се преборим с нея?

Не му отговорих. Изражението на лицето му, този негов лукаво самодоволен вид още повече ме отблъсна от него. Заблъсках по вратата, за да я събудя…

Стефан се запъна, след което още веднъж се изсмя горчиво.

— Канех се да кажа: „Да събудим мъртвец“. Но в края на краищата не е толкова трудно да се събуди мъртвец, нали? — След още една кратка пауза той продължи:

— Прислужницата Гудрен ми отвори вратата. Лицето й бе пребледняло като платно, а очите й бяха изцъклени като две топчета от черно стъкло. Попитах я дали мога да видя господарката й. Очаквах да ми отвърне, че Катрин още спи, но вместо това Гудрен само ме изгледа безмълвно, а после извърна глава към застаналия зад мен Деймън.

— Не бих казала на него — заговори тя накрая, — но на теб ще кажа. Господарката ми Катрин не е вътре. Рано тази сутрин излезе да се разходи из градината. Каза ми само, че трябвало да обмисли нещо.

Аз останах силно изненадан.

— Рано тази сутрин? — попитах.

— Да — отвърна прислужницата. Отново изгледа с неприязън мен и Деймън. — Господарката ми беше много нещастна тази нощ — добави многозначително. — През цялата нощ плака.

Обзе ме странно чувство при думите на жената. Не беше само срам и съжаление, че Катрин е била толкова нещастна. Беше страх. Мигом забравих за глада и слабостта си. Забравих дори за враждата си с Деймън. Обърнах се към него и му казах, че трябва да намерим Катрин и той, за моя изненада, кимна в знак на съгласие.

Заехме се с претърсването на градината, като викахме името на Катрин. Помня много ясно всичко от онзи ден. Слънцето осветяваше щедро високите кипариси и боровете в градината. Деймън и аз забързахме между тях, тичайки все по-бързо, викайки все по-силно. Продължихме да я викаме, докато…

Елена усети тръпките, разтърсили тялото на Стефан, предаващи се на нея през плътно сплетените им пръсти. Той дишаше учестено, хрипове разкъсваха гърдите му.