Читать «Пробуждането (Книга първа)» онлайн - страница 96

— Каква… е тази Сила? — попита Елена. Една мисъл се загнезди в съзнанието й.

— Силата, както ти самата я нарече, както и бързината, са свързани с изострянето на сетивата, особено през нощта. Това са основните предимства. Ние можем също… да усещаме съзнанието на другите. Да усещаме тяхното присъствие, а понякога и естеството на мислите им. Можем да объркваме умовете им — или да ги завладяваме, или да ги подчиняваме на нашите желания. С достатъчно човешка кръв ние можем да променяме формата си, да се превръщаме в животни. И колкото повече убиваме, толкова по-могъща става Силата.

Гласът на Деймън в главата ми беше много силен. Той ми каза, че сега е кондотиери, обаче със собствена търговска къща. И точно сега се връща във Флоренция. Каза още, че ако съм там, когато се завърне, ще ме убие. Повярвах му и си тръгнах. Оттогава съм го виждал един или два пъти. Заплахата му винаги е една и съща и той е все по-силен. Деймън е изградил по-голямата част от своята природа и изглежда се опива от тъмната си страна.

Но това е и моята природа. Същата тъмна сила владее и мен. Мислех, че ще мога да я победя, но съм сгрешил. Затова дойдох тук, във Фелс Чърч. Смятах, че ако се установя в някой малък град, далеч от старите спомени, ще успея да избягам от мрака. А вместо това тази вечер убих човек.

— Не! — възрази яростно Елена. — Не вярвам в това, Стефан. — Историята му я изпълни с ужас и жал… също и със страх. Признаваше си го. Но отвращението й бе изчезнало и в едно бе сигурна. Стефан не беше убиец. — Какво се случи тази вечер, Стефан? Скара ли се с господин Танър?

— Аз… не си спомням — отвърна мрачно той. — Използвах Силата, за да го убедя в това, което искахте от него. После си тръгнах. Но по-късно усетих замайване и ме обзе слабост. Това ми се е случвало и преди. — Погледна я право в очите. — Последният път беше на гробището, до църквата, в нощта, когато нападнатата жертва се оказа Вики Бенет.

— Но ти не си го направил. Не мога да повярвам, че си го направил… Стефан.

— Не зная — грубо рече той. — Какво друго обяснение би могло да има? Освен това взех кръв от онзи старец под моста в онази нощ, когато ти и приятелките ти побягнахте от гробището. Бих се заклел, че не съм взел толкова кръв, че да му навредя, но той едва не умря. И бях и при двете нападения, срещу Вики и Танър.

— Но ти не си спомняш да си ги нападал — с облекчение му напомни девойката. Идеята, започнала да се оформя в съзнанието й, сега й се струваше все по-вероятна.

— Какво значение има това? Кой друг би го направил, ако не съм аз?

— Деймън — промълви Елена.

Той трепна и тя видя как раменете му отново се стегнаха.

— Хубава мисъл. Отначало и аз се надявах, че подобно обяснение е възможно. Че е бил някой друг, някой като брат ми. Но прерових съзнанието си и не открих нищо, ничие друго присъствие. Най-простото обяснение е, че аз съм убиец.

— Не, ти не разбираш — възрази тя. — Нямах предвид, че някой като Деймън е направил това, което видяхме. Искам да кажа, че Деймън е тук, във Фелс Чърч. Аз го видях.