Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 27

Отначало Дуумхамър помисли, че разузнавачът е бил прав и това са огри, макар че бяха малко по-дребни и се придвижваха безшумно и с лекота, каквато той не смяташе за присъща на бегемотите. Но после един угасващ лъч светлина огря едно от съществата, което пристъпваше напред, и Дуумхамър забеляза, че кожата му е зелена — също като неговата, зелена като листата на дърветата. Това обясняваше защо не са ги видели — окраската им позволяваше да се сливат с пейзажа, особено когато се придвижват сред клоните, както очевидно правеха. Той забеляза още, че съществото е по-високо и по-слабо от познатите чудовища, и по-съразмерно — липсваха му прекалено дългите ръце и твърде голямата глава, за да е огър. А тъмните очи, осветени от огъня… погледът на приближаващата фигура, която бе насочила копието си към Дуумхамър, също свидетелстваше за разум.

— Ние не сме ваши врагове! — извика Дуумхамър, а гласът му разцепи тихия мрак.

Той отмести копието с една ръка, нищо че върхът му явно бе от доста остър камък.

— Търся водача ви!

Дуумхамър дочу някакво боботене и след миг осъзна, че съществата се смеят.

— Какво ще иска от наш лидер, мръвко? — отвърна първото същество, а устата му се разшири в чудовищна усмивка.

Дуумхамър видя, че те също имат бивници, и макар да бяха по-дълги и дебели от неговите, изглеждаха по-тъпи. Той забеляза и косата, която се издигаше като гребен върху главата му. Това определено не беше естествено, което означаваше, че съществата се грижат за външния си вид. И явно наистина не са просто диви зверове.

— Искам да говоря с него от името на своя водач — отговори Дуумхамър.

Той държеше ръцете си встрани, показвайки, че не носи оръжие, но все пак бе притеснен. Щеше да е глупак, ако не се притеснява. Но имаше късмет, че съществото отново се засмя.

— Ние не говори с мръвки — отвърна то. — Ние ядем тях!

И метна копието си. Намекът за намушкване изчезна и то премина в силно и рязко движение, с което лесно можеше да прониже Дуумхамър, като че лови риба. Ако той бе стоял мирно, обаче. Но Дуумхамър се отмести, издърпа чука от гърба си и нададе бойния си вик. Ревът му явно стресна съществото, което се спря и прибра копието си, но явно с намерение за втора атака. Оркът не му даде време да се подготви. Той скочи напред, замахвайки с чука си, и го стовари върху коляното на едно от съществата. То се свлече, ревейки от болка, стисна потрошения си крак, а Дуумхамър замахна отново и мощният му удар смачка черепа му.

— Ще повторя, търся водача ви! — извика той, обръщайки се към съществата, които не посмяха да помръднат по време на краткия сблъсък. — Заведете ме при него или ще избия всички ви и ще продължа да преследвам вида ви!

Той вдигна чука си заплашително, знаейки от опит, че гледката на черната каменна глава, омазана с прясна кръв, коса и кости, може да сплаши повечето врагове. Жестът му имаше успех. Останалите същества притъпиха крачка назад и вдигнаха оръжията си високо, показвайки, че няма да атакуват. Тогава едно от тях притъпи към Дуумхамър. Косата му бе сплетена, а не подрязана на гребен, а на врата си носеше огърлица от кости.