Читать «Приливи на Мрака» онлайн - страница 127

Немъртвият воин го изгледа за миг с блестящите си очи и поклати глава.

— Гул’дан изостави хората ми — отвърна Горфийнд. — Ние няма да го направим. Ордата е всичко за нас и ние ще останем верни към нея, както и към вас, докато я водите.

Дуумхамър кимна, изненадан от отговора на съществото.

— Тогава иди да помогнеш на хората ни да се изтеглят от града — заповяда той.

Горфийнд се подчини и се запъти към останалите рицари на смъртта и немъртвите им коне. Тарбек също се оттегли. Сега Дуумхамър остана сам.

— Гул’дан! — изрева той, вдигна чука си и го размаха в небето. — Ще платиш с живота си за това! Ще се погрижа да страдаш достатъчно за това, че предаде расата ни и рискува оцеляването ни!

Небето не му отговори, но Дуумхамър почувства известно облекчение след изблика си. Той свали чука си и се запъти към бойното поле, обмисляйки вече как най-добре да организира воините си за похода на юг и останалите от Ордата — към морето.

* * *

Гул’дан се подпираше на носа на кораба и душеше морския въздух. Затвори очи и задейства мистичните си сетива, насочвайки съзнанието си в търсене на характерните магически следи. Усети ги почти на мига. Енергията бе толкова силна, че можеше да я усети като метален вкус на свежа кръв, беше толкова мощна, чак кожата го засърбя и косата му настръхна.

— Стой! — извика той към орките зад гърба си, които веднага спряха да гребат.

Корабът спря и остана неподвижен във водата, а Гул’дан се усмихна.

— Пристигнахме — заяви той.

— Но… тук няма нищо — обади се един орк на име Драк’тул, от собствения му клан Стормрийвър.

Гул’дан се обърна, отвори най-накрая очи и изгледа гневно младия уорлок.

— Така ли? — той се усмихна широко. — Тогава да вземем да те вържем с вериги и да те спуснем до дъното да огледаш по-добре, а? Или предпочиташ да останеш тук и да ми се довериш?

Драк’тул се сви и запелтечи някакво извинение, но Гул’дан вече не го слушаше. Той се загледа към носа на близкия кораб, където стоеше Чо’гал.

— Предай на всички, че започваме веднага — заповяда Гул’дан на лейтенанта си. — Дуумхамър може вече да е разбрал за бягството ни и не искам да рискувам да му позволя да ни прекъсне, преди да постигнем целта си.

Двуглавият огър кимна и се обърна към следващия кораб, от който после заповедта се предаде и на другите след него. Започнаха да се мятат въжета и скоро огрите-магьосници и орките-некроманти се заизкачваха на кораба на Гул’дан. В зависимост от възможностите и предпочитанията си, някои се катереха по въжетата, а други плуваха до тях.

— Мястото, което търсим — древният храм, се намира под нас — обясни Гул’дан, когато всички уорлоци се строиха на палубата пред него. — Можем да се опитаме да се гмурнем до там, но не съм сигурен на каква дълбочина се намира. Освен това ще е прекалено тъмно и студено.

Той се усмихна широко.

— Затова ще издигнем земята и ще доведем храма при нас.

— Това възможно ли е? — попита един от новите огри-магьосници.

— Да — отвърна Гул’дан. — Не много отдавна в родния ни свят успяхме да издигнем друга земна маса — един вулкан в долината Шадоумуун. Тогава поведох Съвета в сянка, а сега ще поведа и вас.