Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 14

— Ей — извика той на влизащите и излизащите. — Ето го копелето! Ама е направо копие на Рицарин, нали? Какво ще кажете? Коя е майка ти, момче?

За тяхна чест, повечето от хората си позволиха само любопитни погледи към едно шестгодишно момче, седнало до стената. Но имаше и такива, които се спряха и ме загледаха втренчено. Привлечени от шума, от кухнята излязоха още неколцина и се приближиха, за да чуят отговора ми.

Но аз нямаше какво да им отговоря. Споменът за майка ми бе избледнял невъзвратимо. Така че само си седях и го гледах.

— Ей, момче. Как ти викат сега? — Той се обърна към зяпачите и поясни: — Чух, че не си помнел името. Пък и върви да го нарекат на простолюдието, отдето произхожда. Тъй ли е, момче? Дадоха ли ти име?

Групата зяпачи нарастваше. В очите на някои се четеше съжаление, но никой не се намесваше. Нещо от това, което чувствах, взе да се предава и на Носльо, който се пльосна на една страна и си показа шкембето в израз на пълно покорство. Тупкащата му по паважа опашка подаваше древни кучешки сигнали, които означаваха: „Оставете ме. Аз съм само едно кутре и не мога да се защитавам. Имайте милост.“ Ако бяха кучета, щяха да ни подушат и да си тръгнат. Но хората не разполагат с подобна вродена учтивост. Ето защо след като не отвърнах, мъжът се наведе към мен и повтори по-високо:

— Питам те как се казваш!

Изправих се бавно. Стената, която допреди миг бе топла и уютна, сега ми се струваше покрита с лед бариера пред моето отстъпление. Носльо се сгърчи в краката ми и уплашено заскимтя.

— Не — рекох едва чуто и когато мъжът се приближи, недочул думите ми, повторих, изкрещях „НЕ“ и го оттласнах от себе си, и се плъзнах настрани покрай стената. Той се олюля, направи крачка назад, изпусна бурето и го се строши на камъните. Никой не разбра какво точно е станало. Аз също. Повечето се засмяха на мъжа, отстъпил пред едно малко момче. В този момент обаче бе изкована репутацията ми, защото преди да се спусне нощта, хората вече приказваха, че копелдакът си показвал зъбните и дори знаел как да се справи с някакъв си нахалник.

Носльо скочи и задраска с лапички след мен. За миг мернах притеснения Коб, който тъкмо излизаше от кухнята. Ако беше Бърич, вероятно щях да изтичам при него. Но Коб ми беше чужд, затова побягнах, като оставих на Носльо да ме води.

Тичахме през двора, малко момче и неговото кученце, и никой не ни обръщаше внимание. Носльо ме отведе на мястото, което вероятно смяташе за най-безопасно на света. Далече от кухнята и вътрешната крепост, в една дупка, изровена от Лиска под ъгъла на паянтова постройка, в която складираха чували със зърно, грах и фасул. Само Бърич знаеше, че кучетата са тук — долових го от несвързаните мисли на Носльо. Беше малко трудно да пропълзя през тесния отвор, но затова пък вътре се озовах в топло и приятно леговище, сравнително сухо и потънало в сумрак. Носльо се притисна до мен и аз го прегърнах. Щом разбрахме, че сме на сигурно място, най-сетне си отдъхнахме и сърцата ни понамалиха лудешкия си бяг. Малко по-късно се унесохме в неспокоен сън.