Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 16

Бърич откъсна очи от засмяната муцуна на Носльо.

— Е, Фиц. Разбрах, че и ти днес си имал малко премеждие. Ама здравата си подплашил нещастника Коб, когато си офейкал. Удариха ли те? Да не ти е вдигнал някой ръка? Трябваше да се сетя, че ще се случват и такива неща. Ела тук.

Аз се поколебах, но той посочи една купчина одеяла до огъня.

— Виж какво местенце съм ти измислил. На масата има хляб и сушено месо.

Едва сега осъзнах, че съм прегладнял. Месото си го бива, потвърдиха сетивата на Носльо и аз побързах да се настаня до масата. Бърич се засмя, докато гледаше как се тъпча и давам и на кученцето. Когато привършихме — не след дълго, защото челюстите ни работеха здравата — почувствах зова на одеялата пред огъня. С добре натъпкани кореми, двамата се увихме в тях, обърнахме гръб на пламъците и заспахме.

Когато се събудихме, слънцето вече беше високо в небето и Бърич бе излязъл. Двамата с Носльо доядохме остатъците от богатата среднощна гощавка, а той накрая изглозга и костите. Едва тогава излязохме. Никой не ни повика, изглежда, дори не ни забелязваха.

Гълчавата отново бе в пълна сила. Имах усещането, че хората в крепостта дори са повече от предния ден. Конници вдигаха прахоляк, чуваха се викове и над всичко това — свистенето на вятъра и тътенът на прибоя. Носльо разтвори ноздри и пое всичко до последния мирис, до последния звук. За миг останах като замаян от смесването на въздействията върху моите и неговите възприятия. Докато вървяхме, долавях откъслечни фрази, от които узнах, че пристигането ни съвпадало с подготовката на някакъв пролетен панаир. Абдикирането на Рицарин все още бе сред главните теми, но изглежда, нищо не можеше да попречи на жонгльорите и кукловодите, които бяха окупирали кръстовищата. Във всеки случай, повечето от куклените представления бяха посветени на тази тема, превърната ту в сълзлива мелодрама, ту в шумна комедия за многобройните зяпачи.

Скоро обаче глъчката и тълпите взеха да ни действат потискащо и аз дадох на Носльо да разбере, че искам да се махнем оттук. Напуснахме вътрешната крепост през масивните порти, охранявани от часови, които не обръщаха внимание на закачащите ги смешници и жонгльори. Нас също не забелязаха — дребничко момче и кучето му, тръгнали да дирят забавление. Поехме по една от уличките, които се извиваха между къщите на рибарите.

Бъкип се оказа ветровито и сурово място. Улиците му бяха стръмни и криволичещи, павирани с грубо издялани камъни. Вятърът носеше миризмата на гниещи водорасли и рибешки вътрешности, крясъците на чайките и албатросите бяха като зловещ припев на ритмичния тътен на вълните. Градът бе вкопчен в скалист бряг, къщите му имаха каменни основи и дървени покриви. Тук долу врявата и шумотевицата от крепостта бяха само неприятен спомен. Никой от двама ни не си даваше сметка, че крайбрежният град не е най-безопасното място за скиторенията на едно шестгодишно момче и неговото кученце, и се хвърлихме ентусиазирано в това малко начинание, което ни се струваше като интересно приключение, и скоро се озовахме на Улицата на пекарните — привлечени по-скоро от миризмата, отколкото от нещо друго. Тук морето беше съвсем близо и доста често паважът под краката ни се сменяше с дървени кейове. Търговията вървеше както обичайно, само дето я нямаше карнавалната атмосфера на крепостта. В залива се поклащаха кораби, които чакаха реда си да бъдат разтоварени и натоварени наново.