Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 13

— Гладен ли си, Фиц? Искаш ли да ти потърся нещо за хапване? — Обръщаше се към мен със същия глас, с който сигурно говореше на кученцата. Кимнах, облекчен, че не очаква повече от мен, и го последвах.

От време на време той се обръщаше, за да провери дали съм зад него. Щом излязохме от конюшнята, към нас се присламчи и Носльо. Очевидната му привързаност към мен ме издигна в очите на Коб и той продължи да се обръща към нас с кратки окуражителни думи като: „вървете след мен, не, не там, не души това, остави котката на мира, браво“.

В конюшните кипеше оживена работа, на двора беше по-спокойно, но когато наближихме кухнята, се озовахме в гъст двупосочен поток. Срещахме момчета, които носеха грамадни късове пушено месо, застигахме кикотещи се групички момичета, натоварени с кошници зеленчуци, и намръщени рибари, които носеха улова си.

Подуших, че вече сме близо до кухнята, но движението продължаваше да се усилва и когато стигнахме вратата, трябваше да си пробиваме път през гъста тълпа. Коб спря, огледа множеството пред нас и се намръщи:

— Голяма навалица! Всички се готвят за тазвечерното посрещане на принц Искрен и принц Славен. Щели да пристигнат и шестимата херцози. Пък и тази мълва за абдикирането на Рицарин… Чух, че чуйрдейците изпратили вестоносец, за да се увери, че сключените с Рицарин договори още са в сила.

И млъкна внезапно засрамен, задето бе заговорил пред мен за баща ми — може би се бе досетил, че всъщност аз съм причината за абдикирането му. А може би просто не смяташе, че си заслужава да го споделя с едно шестгодишно момче. След това се огледа и каза:

— Чакай ме тук. Ще вляза и ще ти взема нещо. Дано не ме стъпчат или… хванат. Стой тук. — И подсили командата си с нетърпящ възражение жест. Отстъпих към стената и клекнах там, по-настрана от хората, а Носльо послушно се сгуши до мен. Наблюдавах с възхищение как Коб си пробива път към вратата на кухнята и изчезва вътре. Едва след това вниманието ми бе привлечено от хората, които минаваха покрай нас. Повечето бяха прислужници и носачи, но имаше менестрели, търговци и доставчици. Разглеждах ги с изморено любопитство — вече бях видял толкова много през този ден, че нищо не можеше да ме учуди. Жадувах за тихо местенце, далеч от тази шумотевица, където да се отпусна. Приседнах на напечената от слънцето плоча и отпуснах глава между коленете си. Носльо се притисна към мен.

Събуди ме опашката му — тропаше по плочата. Вдигнах глава и забелязах пред мен два лъскави кафяви ботуша. Проследих с поглед грубите кожени бричове, над тях вълнената риза и накрая рошавата глава, обрамчена с огненочервена брада. Мъжът, който бе спрял пред мен, крепеше на рамото си малко буренце.

— Ти ли си копелдакът?

Вече бях чувал тази дума и дори имах смътна представа какво означава, без да схващам цялостния й смисъл. Кимнах, а лицето на мъжа блесна от интерес.