Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 12

Пророците, управляващата фамилия на Херцогствата, са преки наследници на същите тези островитяни. Няколко поколения те поддържали тесни връзки с Външните острови, до които предприемали смели пътешествия, за да се завърнат със съпруги от своята кръв. И до ден днешен в жилите на кралската фамилия тече кръвта на островния народ и децата на аристократите са чернокоси, синеоки и с мускулести крайници. С тези качества се предава и склонността към овладяване на Умението, но и всички опасности и слабости, скрити в тази кръв. Тъй че аз също получих своя дял от наследството.

Но първите ми впечатления от Бъкип нямат нищо общо с историята или наследствеността. За мен това бе само крайна спирка на продължително и изнурително пътешествие, панорама от шумотевица и човешки лица, каруци и кучета, къщи и тесни извити улички, които най-сетне ни отведоха пред вратите на огромна страховита крепост, кацнала върху скалистия хълм над долината. Конят на Бърич беше изморен и копитата му често се хлъзгаха по влажните павета на градските улици. Бях се вкопчил в колана му, твърде изплашен, за да се оплаквам. Извих глава, за да огледам стърчащите кули и града зад нас. Крепостта ми изглеждаше студена и неприветлива, въпреки необичайно топлия морски вятър. Опрях чело в широкия гръб на Бърич — призляваше ми от непривичната миризма на йод и водорасли. Ей това е първият ми спомен от Бъкип.

Бърич имаше стая над конюшните, по покривите на които бяха накацали чайки. Там ме отведе, заедно с кучетата и ловните соколи на своя господар. Първо се погрижи за птиците, защото бяха посърнали от пътуването. Кучетата подскачаха от радост, че са си у дома, и бяха преизпълнени с енергия, която само усилваше умората ми. Носльо ме бутна поне десет пъти, преди да внуша на дебелата му глава, че съм изстискан до предела на силите си и не ми е до игра. Най-сетне ме заряза и тръгна да търси старите си приятелчета.

След като се погрижи за животните, Бърич влезе да огледа конюшните, за да се увери, че през време на отсъствието му всичко е било наред. Ратаи, коняри и соколари дотичаха да отбиват критичните му бележки. Кретах по петите му, но накрая се предадох на умората и се отпуснах на една купчина слама. По лицето на Бърич пробяга раздразнение, сменено от огромна умора.

— Коб! — провикна се той. — Вземи малкия Фиц, заведи го в кухнята, нахрани го и го доведи в моята стая.

Коб беше ниско чернокосо момче на десетина години и отговаряше за кучетата. Изглежда, се беше справил добре, защото само преди минута Бърич го бе похвалил пред всички. Сега обаче усмивката му помръкна и той ме огледа със съмнение. Накрая повдигна примирено рамене, клекна до мен и ме попита: