Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1163

Накрая събудихме всички дракони. Зад мен, там, където бяха лагерували ратниците на Славен, се носеха виковете на преследвани мъже и ревът на дракони, биещи се не за месо, а за живот. Чудовищата поваляха цели дървета и опашките им отсичаха храстите като коса — житни класове. Бях спрял да си поема дъх, отпуснал една ръка върху коляното си, а в другата продължавах да стискам Искреновия меч. Дишах тежко, гърлото ми бе пресъхнало. Болката започваше да прониква през Умението, което бях наложил на тялото си. От пръстите ми се стичаше кръв. Тъй като нямаше дракон, на който да я дам, избърсах длан в елека си.

— Фиц?

Обърнах се и видях, че шутът тича към мен. Той ме прегърна и ме притисна към себе си.

— Ти си жив! Слава на всички богове! Тя лети като самия вятър и знае къде да те открие. Някак си усети тази битка, въпреки огромното разстояние. — Той замълча, за да си поеме дъх, и прибави: — Гладът й е ненаситен. Фиц, трябва да дойдеш с мен. Веднага. Плячката им свършва. Трябва да я яхнем заедно и да ги отведем на място, където могат да се нахранят, иначе не зная какво ще направят.

Нощни очи дойде при нас. „Това е голяма и много гладна глутница. Ще трябва много дивеч, за да се нахранят.“

„Ще отидем ли на лов с драконите?“

Вълкът се поколеба. „На гърба на един от тях ли? По въздуха?“

„Те така ловуват.“

„Вълците не ловуват така. Но ако трябва да ме оставиш, ще те разбера.“

„Няма да те оставя, братко. Няма да те оставя.“

Струва ми се, че шутът усети нещо от мислите ни, защото заклати глава още преди да му кажа:

— Трябва да ги заведеш. При Искрен в Бък. Те ще те слушат, защото си от една глутница с нас. Разбират го.

— Не мога, Фиц. Аз не съм създаден за такива кръвопролития! Не съм дошъл за това отнемане на живот. Никога не съм го виждал, нито насън, нито съм чел за него в някой свитък. Страх ме е, че може да насоча времето не накъдето трябва.

— Не. Трябва. Усещам го. Аз съм Катализатора и съм дошъл да променя всичко. Пророците стават воини, драконите ловуват като вълци. — Не можех да позная собствения си глас. Нямах представа откъде намирам такива думи. Взрях се в невярващите очи на шута. — Трябва. Върви.

— Фиц, аз…

Драконът с девойката на гърба тежко се приближи към нас. Вървеше като могъщ глиган или огромен бик. Зелените му люспи сияеха като смарагди на слънчевите лъчи. Момичето на гърба му бе поразително хубаво въпреки невиждащите си очи. Драконът изплези език. „Още?“

— Побързай — помолих го аз.

Шутът почти конвулсивно ме прегърна и ме смая, когато ме целуна по устата. После се обърна и се затича към дракона с девойката. Тя се наведе и му подаде ръка. Изражението й не се промени. То просто бе част от дракона.

— При мен — извика шутът на драконите, които вече се събираха около нас, и ми се усмихна.

„Следвайте Онзи без мирис! — заповяда им Нощни очи. — Той е велик ловец и ще ви заведе при много месо. Слушайте го, защото е от една глутница с нас.“