Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1164

Драконът с девойката подскочи, разпери криле и се издигна над земята. Шутът се вкопчи в момичето и вдигна ръка за сбогом. Така го видях за последен път. Другите го последваха с писъци на хищни птици. Полетя дори крилатият глиган, колкото и тромаво да се носеше в небето. Плясъкът на крилете им беше толкова силен, че трябваше да запуша уши. Нощни очи се прилепи към земята до мен. Люлееха се дървета, чупеха се клони. За известно време небето се изпълни със сияйни чудовища — зелени, червени, сини и жълти. Когато сенките им се плъзгаха над нас, потъвах в мрак, ала очите ми бяха отворени и гледах дракона на Риълдър, който се издигна последен от всички, за да полети след невъобразимото ято. Скоро върхарите на дърветата ги скриха от погледа ми и писъците им постепенно заглъхнаха.

— Твоите дракони идват, Искрен — казах на човека, когото някога бях познавал. — Праотците идват на помощ на Бък. Точно както предсказа ти.

40

Славен

Катализатора идва, за да промени всичко.

След отлитането на драконите се възцари тишина, нарушавана единствено от шепота на листата. Не крякаха жаби, не пееха птици. Драконите бяха разкъсали горския покров и огромни снопове слънчеви лъчи огряваха почва, тънала в сянка отпреди моето раждане. Цели дървета бяха изкоренени или прекършени, в земята бяха изровени дълбоки бразди. Люспести плещи бяха изпочупили кората на вековните дървета. Стоях до Нощни очи и не помръдвах. После отидохме да потърсим вода.

Минахме през лагера. Видях странно бойно поле. Имаше пръснати оръжия, тук-там шлемове, съборени шатри и пръснати провизии. Единствените трупове бяха на ратниците, убити от мен и Нощни очи. Драконите не бяха проявили интерес към мъртво месо.

Намерих потока, който си спомнях, и легнах на брега, за да утоля жаждата си. Нощни очи лочеше до мен, после се просна на прохладната трева и бавно и грижливо започна да ближе раната на предната си лапа. Щеше да зарасне, само кожата нямаше да се покрие с косми. „Просто поредният белег — спокойно ми каза вълкът. — Какво ще правим?“

Внимателно си съблякох ризата — беше залепнала за раните ми. Наплисках се с вода. „Само още няколко белега“ — си казах. И какво щяхме да правим сега? „Да спим.“

„Единственото, което ми звучи по-примамливо, е да ядем.“

— Точно сега нямам желание да убивам нищо друго — отвърнах аз.

„Затова не обичам да убивам човеци. Много труд, а после нищо за ядене.“

„Хайде да видим в техните шатри. Трябва да потърся превръзки. И сигурно имат някаква храна.“

Бях страшно изтощен. Навярно щях да хвърля и меча на Искрен, но вече го бях прибрал в ножницата. Щеше да ми струва твърде много усилия пак да го вадя.

Шатрите бяха изпотъпкани от драконите. Една бе паднала върху огън и тлееше. Издърпах я настрани и я угасих с крак. Сетне с вълка започнахме да отделяме всичко, от което щяхме да имаме нужда. Неговият нос бързо откри хранителните припаси. Имаше сушено месо и хляб. Бяхме прекалено изгладнели, за да придиряме. Толкова време не бях ял хляб, че ми се стори почти вкусен. Дори намерих мях с вино.