Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1162

Внезапно запращяха клони и наоколо се посипаха листа. Надигна се страшен вихър и девойката върху дракона ненадейно кацна до стълба. Опашката на дракона помете близките ратници.

— Този — извика шутът и драконът захапа един от моите противници в ужасяващата си паст. Нещастникът изчезна във валмо дим и аз усетих, че Умението на съществото се разширява от погълнатия живот.

Зад мен внезапно се надигна клиновидна змийска глава. Сянката й плъзна отгоре ми и за миг потънах в мрак. После главата се стрелна напред, по-бърза от нападаща змия, и захапа най-близкия до нас ратник. Ревът на дракона почти ме оглуши.

„Братко?“

„Жив съм, Нощни очи.“

„И аз, братко.“

„И АЗ, БРАТКО. И СЪМ ГЛАДЕН!“

Осезателен глас на много голям хищник. Истинска Стара кръв. Силата му ме разтърси до мозъка на костите. Нощни очи имаше здравия разум да му отговори.

„Тогава се нахрани, големи братко. Направи нашата плячка своя. Заповядай.“

Драконът нямаше нужда от повече подканяне. Какъвто и да беше бил самият Риълдър, той бе вложил в своя дракон неутолим глад. От мъха и пръстта се измъкна крак с огромни нокти, размаха се опашка и повали едно дърво. Драконът се хвърли напред, за да погълне друг фароуски ратник.

„Кръв и Осезание! Това е нужно! Кръв и Осезание. Можем да събудим драконите.“

„Кръв и Осезание ли? В момента сме подгизнали и в двете.“

Той мигом ме разбра.

Насред кървавата схватка двамата с Нощни очи започнахме да играем една безумна игра. Нещо като състезание, чиято цел бе да събудим повече дракони. Състезание, което вълкът с лекота спечели. Той се хвърляше към поредния дракон, отръскваше кръв от козината си отгоре му и го молеше: „Събуди се, братко, и се нахрани. Донесли сме ти месо. — И когато от огромното тяло се вдигаше дим от вълча кръв и то се раздвижваше, Нощни очи му напомняше: — Ние сме от една глутница!“

Открих крал Мъдрост. Негов беше драконът с еленовите рога и той се надигна от сън с вика: „Бък! За Бъкип! Еда и Ел, колко съм гладен!“

„Край бъкското крайбрежие е пълно с алени кораби, милорд. Те само очакват вашите зъби“ — казах му аз. Въпреки думите му, в него не бе останало почти нищо човешко. Камък и души се бяха слели, за да се превърнат в истински дракони. Разбирахме се помежду си като хищници. Те и преди бяха ловували като глутница и добре си го спомняха. В повечето от другите дракони нямаше абсолютно нищо човешко. Те бяха създадени от Праотци, не от хора, и не разбираха нищо друго, освен че сме братя и сме им донесли месо. Онези, които бяха дело на котерии, имаха смътни спомени за Бък и Пророците. Ала не това ги обвързваше с мен, а обещанието ми да им осигуря храна.