Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1161

Що се отнасяше до мен, аз въртях меча на Искрен с умение, каквото никога преди не бях знаел, че притежавам. Уроците на Ход най-после се бяха събрали в мен и ако такова нещо изобщо е възможно, духът на фехтовачката беше в меча й и тя ми пееше, докато го размахвах. Не можех да разкъсам кръга им, но и те не можеха да ми нанесат сериозни рани.

Ала ратниците бяха много. И прииждаха все нови и нови. Вклиняваха се между мен и Нощни очи и ни принуждаваха да отстъпваме. „Измъкни се от тях и бягай. Бягай. Спасявай се, братко.“

Вълкът побягна, после внезапно се затича обратно и се хвърли право в средата им. Хората на Славен безпомощно размахваха мечовете си в опит да го спрат. След миг той изчезна в гората.

Аз обаче знаех, че положението ни е безнадеждно. Даже да избиех всичките ни противници, включително Уил, Славен щеше да победи. Всъщност вече беше победил. И нима винаги не бях знаел, че ще успее? Нима още от самото начало не бях знаел, че Славен е предопределен да властва?

Направих неочаквана крачка напред, отсякох ръката на един от ратниците и замахнах към лицето на онзи до него. Докато двамата падаха, в кръга се отвори малка пролука. Съсредоточих Умението си и се вкопчих в коварната хватка на Уил. Усетих, че острие на меч забърсва лявото ми рамо и се завъртях, за да отбия удара на поредния си нападател. За миг оставих тялото си да мисли само и още по-здраво хванах Уил. Проникнах в съзнанието му и открих скрилия се там Славен. Уил не можеше да се освободи от него, дори да бе в състояние да се сети за това. А и ми се стори, че не е останало достатъчно от Уил, за да може да мисли. Той беше тяло, съсъд от плът и кръв, съдържащ Умение, което Славен да използва. Лишен от котерията, която му бе давала сила, Уил вече съвсем не беше толкова страшно оръжие. Нито пък ценно. Оръжие, което можеше да се използва и без угризения да се изхвърли като ненужно.

Не бях в състояние едновременно да се бия в две посоки. Без да изпускам ума на Уил, пропъдих мислите му от своите и се опитах да контролирам тялото си. В следващия момент ми нанесоха две рани — в левия прасец и на дясната ръка. Знаех, че няма да издържа. Не виждах Нощни очи. Поне той имаше шанс. „Бягай, Нощни очи. Всичко свърши.“

„Тепърва започва!“ — възрази ми той. Профуча през мен като гореща вълна. От някаква друга част на лагера чух вик с гласа на Уил. Някъде един осезателен вълк разкъсваше тялото му. Усетих, че Славен се опитва да освободи ума си от неговия. Стиснах го още по-здраво. „Остани и се бори, Славен!“

В хълбока ми се заби меч. Отскочих, блъснах се в някакъв камък и когато се опитах да се изправя, разбрах, че това е драконът на Риълдър — битката бе стигнала чак дотук. Обърнах се към нападателите си. Нощни очи и Уил все още се биеха — очевидно Славен беше научил нещо, докато бе измъчвал осезатели, защото не беше толкова уязвим за вълка, колкото щеше да е някога. Не можеше да нарани Нощни очи с Умението, ала можеше да го обвива в много пластове страх. Сърцето на вълка внезапно затуптя в ушите ми. Отново се отворих за Умението, изпълних се с него и направих нещо, каквото не бях опитвал никога. Пратих силата на Умението като Осезание на Нощни очи. „За теб, братко.“ Усетих, че вълкът блъска Уил и за миг се освобождава от него. Уил използва това време, за да избяга. Копнеех да тръгна след него, но зад себе си усетих раздвижване на Осезание в дракона на Риълдър. Събуждаше се. И беше гладен.