Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1155

— Шуте? — Извиках, когато стигнах при шатрата. Дори спрях да надникна вътре с мисълта, че може да събира багажа, който трябваше да вземем. Не зная защо си позволих толкова глупава надежда.

Когато стигнах при девойката върху дракона, Нощни очи вече беше там, търпеливо чакаше и гледаше нагоре към шута. Предчувствието ми за опасност отслабна. Шутът седеше с провесени крака на ръба на подиума, облегнал глава на крака на дракона. Платформата беше покрита с новоотцепени парчета камък. Приближих се. Очите му бяха вдигнати към небето, изражението му бе замечтано. На фона на тъмнозелената кожа на дракона шутът вече не изглеждаше бял, а бледозлатист. Копринената му коса имаше кафеникав оттенък. Той ме погледна с топазените си очи и съвсем бавно поклати глава, ала не проговори, докато не се опрях на подиума.

— Надявах се. Не можех да не се надявам. Но днес видях какво трябва да вложа в дракона, за да полети. — Шутът отново поклати глава, този път по-решително. — Аз не притежавам Умението, за да му помогна. Даже да ме погълне целия, няма да е достатъчно.

Не отговорих, че това ми е известно. Дори не казах, че още отначало съм го подозирал. Най-после бях научил нещо от Славея Сладкопойна. Известно време просто мълчах. После казах:

— С Нощни очи ще отидем да доведем две джепи. Когато се върна, трябва бързо да съберем багажа и да тръгнем. Не забелязах Искрен да преследва някого. Може би това означава, че войските на Славен все още са далеч. Но не искам да рискувам.

Той дълбоко си пое дъх.

— Разумно решение. Време е шутът да е разумен. Когато се върнеш, ще ти помогна да съберем багажа.

Тогава разбрах, че все още стискам Искреновия меч в ръка. Свалих простото си оръжие и го смених с меча, който Ход бе направила за краля. Той странно тежеше на хълбока ми. Подадох другия на шута.

— Искаш ли го?

Той ме погледна озадачено.

— За какво? Аз съм шут, не убиец.

Оставих го да се сбогува. Докато излизахме от каменоломната на път за гората, където пасяха джепите, вълкът вдигна муцуна и подуши въздуха.

„От Карод е останала само воня.“

— Навярно би трябвало да го погреба — по-скоро на себе си, отколкото на него казах аз.

„Защо да заравяш месо, което вече е разложено?“ — озадачено заяви Нощни очи.

Открих джепите на една поляна. Избрах водещото животно и още едно, но докато ги отвеждах, другите ни последваха. Трябваше да го очаквам. Бях се надявал да останат тук и да подивеят. Не ми допадаше идеята да се влача с шест джепи по петите чак до Джаампе. Докато минавахме покрай черния стълб и влизахме в каменоломната обаче, ми хрумна нова мисъл.

Нямаше нужда да се връщам в Джаампе.

„Дивечът тук е изобилен.“

„Трябва да мислим и за шута, не само за себе си.“

„Няма да го оставя гладен!“

„А когато дойде зимата?“

„Когато дойде зимата… Нападат го!“

Нощни очи се стрелна покрай мен, снишил сивия си гръб към земята, разперил пръсти по черния камък на каменоломната. Пуснах джепите и затичах след него. Вълчият му нос усещаше човешка миризма. След миг той вече беше познал Бърл.

Бърл сигурно се бе приближил съвсем безшумно, тъй като шутът винаги беше нащрек. Може би се бе унесъл в мисли за статуята. Така или иначе, Бърл вече беше нанесъл първия удар. Кръв се стичаше по ръката на шута и капеше от пръстите му. Той бе оставил червени петна по целия дракон, докато се беше катерил по него. Сега бе стъпил върху раменете на девойката и с една ръка се държеше за раззинатата челюст на чудовището. В другата стискаше ножа си.