Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1112

— Чайка. Сестра ми Чайка! — Името се изтръгна от нея и усетих, че години наред е отказвала да мисли за него, камо ли да го произнася. Сестра й, не само нейна другарка от котерията, а нейна сестра. И тя я беше убила в яростта си, когато я бе заварила със Стълб, водача на котерията.

— Да — промълви Кетъл, макар че помежду ни вече нямаше нужда от думи. Бях проникнал през запечатващата я стена. Силният, красив Стълб. Беше се любила с него, с тяло и Умение, единение, различно от всяко друго преживяване. Ала после се бе натъкнала на тях, на двамата с Чайка, заедно, и беше…

— Той не е трябвало да го прави — негодуващо заявих аз. — Вие сте били сестри и членове на собствената му котерия. Как е могъл да ви го причини? Как е могъл?

— Чайка! — Извика Кетъл и за миг я видях. Тя бе зад втора стена. Там бяха двете, Ветрушка и Чайка. Две момиченца, тичащи боси по пясъчен бряг край линията на ледените вълни. Две момиченца като ябълкови семки, радостта на татко, близначки, бързащи да посрещнат малката лодка, която се приближаваше към брега, нямащи търпение да видят какво е хванал днес в мрежите си баща им. Усетих соления вятър, йодния мирис на пихтиестите водорасли. Две момиченца, Чайка и Ветрушка, затворени и скрити зад стена в нея. Но аз ги виждах така, както тя не можеше.

„Виждам я, познавам я. И тя те е познавала. Истински. Мълния и гръмотевица, така ви е наричала майка ви, защото докато твоят гняв проблясвал и изчезвал, Чайка можела да се сърди със седмици. Но не на теб, Ветрушке. Никога на теб. Тя те е обичала, повече, отколкото двете сте обичали Стълб. Както си я обичала ти. И щеше да ти прости. Никога нямаше да ти пожелае това.“

„О… Не зная.“

„О, знаеш. Погледни я. Погледни себе си. Прости си. И позволи на онази част от нея в теб отново да живее. Позволи на себе си да живееш.“

„Тя в мен ли е?“

„Определено. Виждам я, усещам я. Трябва да е там.“

„Какво усещаш?“ Предпазливо.

„Само обич. Погледни сама.“ Поведох я дълбоко навътре в ума й, на места и при спомени, достъпа до които сама си беше забранила. Запечатващите стени, които й бяха наложили членовете на котерията, не я бяха измъчвали най-много. А онези, които бе издигнала между себе си и спомена за изгубеното в миг на ярост. Две момичета, вече по-големи, които газят във водата, за да изтеглят хвърленото от баща им въже и да му помогнат да издърпа натоварената си лодка на брега. Две бъкски момичета, все още еднакви като ябълкови семки, които искаха първи да кажат на татко си, че са били избрани за обучение в Умението.

„Татко каза, че сме били една душа в две тела.“

„Тогава се отвори и я пусни навън. Позволи и на двете ви да живеете.“

Замълчах и зачаках. Ветрушка беше в част от спомените си, които си бе забранявала повече от двеста години. Място със свеж вятър, момичешки смях и една сестра, с която толкова много си приличаха, че почти нямаше нужда да разговарят. Умението бе било помежду им от мига на тяхното раждане.

„Сега разбирам какво трябва да направя. — Усетих непреодолимия й прилив на радост и решителност. — Трябва да я пусна навън, трябва да я въплътя в дракона. Тя вечно ще живее в него, точно както го искахме. Ние двете, отново заедно.“