Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1111

— ВЕТРУШКЕ — извиках. Долових раздвижването й и я привлякох в нас.

Аз бях шутът и шутът беше мен. Той бе Катализатора, аз също. Бяхме две половини на едно цяло, разделени и отново събрани. За миг го познах в неговата цялост, пълна и вълшебна, после той със смях се откъсна от мен, балонче, отделно и непонятно, и все пак свързано с мен. „Ти наистина ме обичаш! — Не можех да повярвам. Шутът никога преди не го беше вярвал. — Преди това бяха само думи. Винаги съм се боял, че се дължи на съчувствие. Но ти си ми истински приятел. Това е познанието. Това е усещането на чувствата ти към мен. Значи това било Умението.“

Изведнъж към нас се присъедини друг. „А, Малки братко, най-сетне си открил ушите си! Плячката ми винаги ще е твоя плячка и вечно ще сме от една глутница!“

Веселата атака на вълка накара шута да отскочи. Помислих, че ще наруши кръга. После той изведнъж се върна в него. „Това? Това ли е Нощни очи? Този могъщ воин, това голямо сърце?“

Как да опиша този момент? Толкова отдавна познавах своя вълк, че се смаях, когато установих колко малко го е познавал шутът.

„Космат? Така ли ме виждаш? Космат и постоянно пръскащ лиги?“

„Моля за извинение. — Шутът, съвсем искрено. — За мен е чест да те познавам, какъвто си. Никога не съм подозирал, че в теб има такова благородство.“ Взаимното им одобрение беше почти задушаващо.

После светът се успокои. „Имаме задача“ — напомних им аз. Шутът вдигна пръсти от китката ми и остави върху кожата ми три сребристи отпечатъка. Дори въздухът прекалено силно притискаше този белег. За известно време се бях намирал другаде. Сега отново бях в собственото си тяло. Всичко това бе отнело само секунди.

Отново се обърнах към Кетъл. Беше ми трудно да гледам само през своите очи. Все още стисках ръката й.

— Ветрушке? — Промълвих аз. Тя вдигна поглед. Опитах се да я видя такава, каквато беше била някога. Струва ми се, че тя дори не подозираше за тънката нишка на Умението помежду ни. В момента, в който се беше ужасила от докосването на шута до китката ми, аз бях проникнал през защитата й. Вече знаех какво я измъчва. — Угризенията и срама, които носиш, Ветрушке. Не разбираш ли? Ето какво са ти внушили. И през всички тези години ти си трупала отгоре им. Стената е само твое дело. Свали я. Прости си. Излез.

Хванах шута за китката и го притеглих към себе си. Някъде усетих и Нощни очи. Те отново бяха в собствените си умове, но с лекота ги достигах. Привлякох силата и обичта им и ги насочих към мъничката дупчица в стената на Кетъл.

По прорязаните й от бръчки бузи потекоха сълзи.

— Не мога. Това е най-трудното. Не мога. Те ме запечатаха, за да ме накажат. Но това не беше достатъчно. Никога няма да е достатъчно. Никога няма да си простя.

Умението започваше да се процежда от нея, докато тя се пресягаше към мен и се опитваше да ме накара да разбера. Старицата хвана ръката ми с две ръце. Болката й се вля в мен.

— Кой тогава може да ти прости — чух се да питам.