Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1113
Робин Хобб
Кетъл пусна ръцете ми толкова ненадейно, че възкликнах. Озовах се обратно в тялото си. Имах чувството, че съм паднал от огромно разстояние. Шутът и Нощни очи все още бяха до мен, но вече не бяхме част от един кръг. Почти не ги усещах от всичко останало, което бушуваше в мен. Умение. Надигащо се в мен като вълна. Умението. Излъчващо се от Кетъл като топлина от ковашка пещ. Тя сияеше от него. Протегна ръце и се усмихна на изправените си пръсти.
— Сега трябва да отидеш да си починеш, Фиц — нежно ми каза Кетъл. — Върви. Върви да спиш.
Нежно предложение. Тя не знаеше каква е силата на нейното Умение. Отпуснах се по гръб и се унесох.
Когато се събудих, вече беше съвсем тъмно. До себе си усетих топлото тяло на вълка. Шутът ме бе завил с одеяло и седеше до мен, унесено зазяпан в огъня. Когато се раздвижих, той ме стисна за рамото и рязко си пое дъх.
— Какво има — попитах го. Не разбирах нищо от онова, което чувах и виждах. На каменния подиум до дракона горяха огньове. Носеше се трясък на метал в камък и човешки гласове. В шатрата зад себе си чух Славея да свири на арфата си.
— Предния път, когато те видях да спиш така, тъкмо бяхме извадили стрелата от гърба ти и си мислех, че умираш от инфекция.
— Бях много изтощен — усмихнах му се аз. Знаех, че ме разбира. — Не си ли уморен? Аз използвах силата на двама ви с Нощни очи.
— Уморен ли? Не. Чувствам се изцелен. — Той не се поколеба. — Мисля, че е колкото защото котерията е напуснала тялото ми, толкова и защото знам, че не ме мразиш. И вълкът. Виж, той е цяло чудо. Все още почти го усещам. — По лицето му плъзна странна усмивка. Усетих, че се пресяга към Нощни очи. Шутът нямаше достатъчно сила, за да използва сам Умението или Осезанието, но опитите му ме разстройваха. Вълкът бавно надигна и отпусна опашка.
„Спи ми се.“
„Тогава почивай, братко.“ Поставих ръка върху гъстата му козина. Той беше животът, силата и дружбата, на които можех да разчитам. Нощни очи отново размаха опашка и отпусна глава. Погледнах шута и кимнах към Искреновия дракон.
— Какво става там?
— Безумие. И радост. Струва ми се. Освен за Кетрикен. Мисля, че сърцето й се къса от завист, но няма да си тръгне.
— Какво става там? — Търпеливо повторих аз.
— Ти знаеш повече от мен — отвърна шутът. — Ти направи нещо с нея. Отчасти го разбирам, но не всичко. После заспа. И Кетъл се качи горе и направи нещо с Искрен. Не зная какво, но Кетрикен каза, че двамата се разплакали и се разтреперили. След това Искрен направи нещо с Кетъл. И двамата започнаха да се смеят и да викат, че ще успеят. После нападнаха камъка с длета, чукове, мечове и всичко останало, каквото имаха подръка. А Кетрикен седи безмълвна като сянка и тъжно ги гледа. Те не й позволяват да им помогне. После слязох тук и те заварих в безсъзнание. Или заспал. Както предпочиташ. И дълго седях тук, наглеждах те, направих чай и давах месо на всеки, който поиска. А сега ти се събуди.