Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1110

Моето Осезание ми подсказваше за силен и енергичен живот в нея. Бях усетил старческата й ръка в своята, подутите костеливи пръсти, загрубели от работа. Видях бръчките около очите и в ъгълчетата на устата й. Старост, казваше ми тялото й. Старост. Ала Осезанието ми говореше, че там седи жена на моите години, жизнерадостна и буйна, копнееща за любов, приключения и всичко, което може да й предложи животът. Копнееща, ала впримчена в капан. Поисках да я видя, не Кетъл, а Ветрушка. Каква беше била преди да я погребат жива? Погледите ни се срещнаха.

— Ветрушке? — Внезапно я повиках аз.

— Така се казвах някога — тихо отвърна тя и мъката й струеше от цялото й същество. — Но тя вече не съществува. От дълги години.

Когато изрекох името й, почти я усетих. Усетих, че държа ключа, ала не знаех къде е ключалката. Нещо ме сръга в периферията на Осезанието ми. Ядосано вдигнах поглед. Бяха Нощни очи и шутът. Шутът изглеждаше измъчен. Сърцето ми се сви за него, но той не можеше да избере по-неподходящ момент да разговаря с мен. Струва ми се, че го знаеше.

— Опитах се да остана по-далеч от вас — промълви той. — Славея ми обясни какво правите. Повтори ми всичко, което се е казало, докато ме е нямало. Зная, че трябваше да почакам, че това, което правите, е жизненоважно. Но… не мога. — Шутът сякаш не можеше да срещне погледа ми. — Аз те предадох — промълви старият ми приятел. — Аз съм Предателя.

Тъй като бяхме свързани, усещах дълбочината на чувствата му. Опитах се да се пресегна през тях, да го накарам да усети моите. Бяха го използвали срещу мен, да, ала той не беше виновен. Но не успях да го достигна. Срамът и угризенията, които изпитваше, стояха помежду ни и му пречеха да получи прошката ми. И да си прости сам.

— Шуте! — Внезапно възкликнах аз. Усмихнах му се. Той се смая, че изобщо съм в състояние да се усмихвам, и най-малко на него. — Всичко е наред. Ти ми даде отговора. Ти си отговорът. — Поех си дъх и се съсредоточих. „Върви бавно, внимавай — предупредих се сам. — След малко… Не! Сега. Сега е единственият момент за това!“ Оголих лявата си китка и я протегнах към него с дланта нагоре. — Докосни ме — наредих му. — Докосни ме с Умението на пръстите си и виж дали смятам, че си ме предал.

— Не! — Ужасено ахна Кетъл, ала шутът вече се пресягаше към мен като сомнамбул. Хвана ме с дясната си ръка, после притисна трите си сребристи пръста към китката ми. Когато усетих студеното им парене, се пресегнах и хванах Кетъл за ръката.