Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1084

Струва ми се, че двамата с вълка го усетихме едновременно.

— Тук има нещо живо — прошепнах аз. — По-навътре в каменоломната.

— Какво? — попита шутът.

— Не зная. — Побиха ме тръпки. Осезателното ми усещане на съществото се отдръпна като морска вълна. Колкото повече опитвах да го докосна, толкова повече ми убягваше.

— Искрен ли е? — попита Кетрикен. Сърцето ми се сви, когато видях, че надеждата отново проблясва в очите й.

— Не — отвърнах внимателно. — Едва ли. Не ми прилича на човек. Никога не съм усещал такова нещо. — Замълчах за миг, после прибавих: — Почакайте тук, докато ние с вълка проверим какво е.

— По-скоро би трябвало да оставя вас двамата с шута да ни чакате, докато ние проверим — строго каза тя. — Вие сте изложени на опасност. Щом Карод е дошъл тук, може да се срещнем и с Бърл и Уил.

Накрая решихме да отидем всички, но много предпазливо. Разгърнахме се във верига и тръгнахме напред. Не можех да кажа точно къде усещам съществото, затова бяхме нащрек. Каменоломната приличаше на детска стая, по пода на която са разхвърляни огромни кубчета и играчки. Минахме покрай отчасти издялан каменен блок. Той не притежаваше нищо от изяществото на статуите от каменния парк. Беше тромав, груб и малко отблъскващ. Напомни ми за зародиш на кон. Колкото можех по-бързо продължих към следващото си прикритие.

Бях смятал, че няма да видим нищо по-обезпокоително от това примитивно каменно изваяние, ала следващото ме порази. Скулпторът с невероятни подробности бе изсякъл умиращ дракон. Крилете му бяха полуразперени, очите му бяха изцъклени от болка. Яздеше го млада жена. Беше се вкопчила в дългата шия и притискаше бузата си към нея. Лицето й представляваше маска на страдание — с широко отворена уста и изпънати като въжета жили на гърлото. Можех да видя миглите на девойката, всяко отделно косъмче от златната й коса, фините зелени люспи около очите на дракона, дори капчиците слюнка по сгърчените му устни. Ала там, където трябваше да са могъщите крака и размахващата се опашка на чудовището, имаше само вълнист черен камък, сякаш жената и драконът бяха паднали в катранено блато и не можеха да се измъкнат.

Видях, че Кетъл извръща лице от статуята. В очите й блестяха сълзи. Ала онова, което най-много смущаваше двама ни с Нощни очи, беше мъчителното осезателно усещане на фигурата. То бе по-слабо от излъчването на скулптурите в каменния парк, но тъкмо поради това още по-остро. Зачудих се каква дарба е била използвана, за да се внуши такъв жив нюанс в една статуя. Въпреки че оценявах майсторството на това произведение, не бях убеден, че го одобрявам. Ала това се отнасяше за много от творенията на тази древна умела раса. Докато се промъквах покрай дракона, се питах дали с вълка не сме усетили именно него. Побиха ме тръпки, когато видях, че шутът се обръща и вперва очи във фигурата. Той се намръщи. Явно го усещаше, макар и не съвсем, „Може би сме усетили него, Нощни очи. Може би в края на краищата в каменоломната няма живо същество, а само този паметник на бавната смърт.“