Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1079

„Смъртта винаги е в границите на настоящето — внимателно каза Нощни очи. — Смъртта ни дебне и винаги е сигурна в плячката си. Никой не мисли за това, но всеки го знае в душата си. Всеки, освен човеците.“

Смаяно проумях онова, което се беше опитвал да ми обясни шутът за времето. Изведнъж ми се прииска да се върна назад и отново да изживея всеки отделен ден. Времето. Бях впримчен в него, затворен в мъничко късче от настояще, единственото време, върху което бях в състояние да влияя. Всички „скоро“ и „утре“, които планирах, бяха призраци, които всеки момент можеха да ми бъдат отнети. Намеренията не представляваха нищо. Нямах нищо друго, освен настоящето. Рязко се изправих.

— Разбирам — казах аз. — Той е трябвало да ми го каже, за да ме подтикне. Трябва да престана да се държа така, сякаш ще има „утре“, когато ще мога да оправя нещата. Всичко трябва да се свърши сега, веднага, без мисъл за утре. Без вяра в утрешния ден. Без страх от него.

— Фиц? — Славея се отдръпна от мен. — Говориш така, като че ли ще направиш нещо глупаво. — Тъмните й очи бяха пълни с тревога.

— Глупаво — повторих аз. — Глупаво като шута. Да. Ще наглеждаш ли месото?

Не я изчаках да отговори и влязох в шатрата. Кетъл седеше до шута и го гледаше. Кетрикен кърпеше ботуша си. Двете вдигнаха глави.

— Трябва да поговоря с него — казах им. — Сам, ако не възразявате.

Не обърнах внимание на озадачените им погледи. Вече ми се искаше да не бях казвал на Славея за предсказанието на шута. Тя несъмнено щеше да го предаде на другите, но в момента не исках да го споделям с тях. Трябваше да му кажа нещо важно и щях да го направя сега. Седнах до него, леко докоснах лицето му и усетих студенината на кожата му.

— Шуте? — тихо го повиках. — Трябва да поговоря с теб. Разбирам. Струва ми се, че най-сетне разбирам какво си се опитвал да ми обясниш през цялото време.

Трябваха ми още няколко опита, за да го накарам да се размърда. Накрая и аз донякъде започнах да споделям загрижеността на Кетъл. Това не беше дълбок сън. Ала шутът отвори очи и ме погледна в сумрака.

— Фиц? Утро ли е? — попита той.

— Вечер. И на огъня се пече прясно месо. Мисля, че хубавата храна ще ти помогне. — Поколебах се, после си спомних за какво съм дошъл. Настоящето. — Преди ти се разсърдих заради онова, което ми каза. Но сега мисля, че разбирам. Ти си прав — аз се крия в бъдещето и прахосвам дните си. — Поех си дъх. — Искам да ти дам обецата на Бърич. За да я пазиш. Но… после искам да му я занесеш. И да му кажеш, че не съм умрял край някаква овчарска хижа, а в изпълнение на клетвата си към краля. Това ще значи нещо за него и може мъничко да компенсира всичко, което е направил за мен. Той ме научи да съм мъж. Не искам това да остане неизречено.

Свалих обецата от ухото си и я притиснах в отпуснатата длан на шута. Той лежеше и безмълвно слушаше. Лицето му бе сериозно. Поклатих глава.

— Нямам какво да пратя на Моли, нито на нашето дете. Тя ще получи иглата, която много отдавна ми даде Умен, но нищо повече. — Опитвах се да владея гласа си, но важността на думите ми ме задавяше. — Може би е най-разумно да не казваш на Моли, че не съм умрял в тъмницата на Славен. Ако е възможно. Бърич ще разбере причината за тази тайна. Тя веднъж вече ме е оплакала като мъртъв. Радвам се, че ще я потърсиш. Направи играчки за Копривка. — В очите ми запариха сълзи.