Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1077

Кетъл се приближи до нас и попита:

— Има ли месо?

Въздъхнах.

— Още не. Но ще има. — Уморено се надигнах.

— Пази го, вълчо — помоли старицата Нощни очи. Той размаха опашка и ме поведе.

Когато се прибрахме в лагера, вече беше тъмно. Бяхме доволни от себе си, защото носехме не заек, а животно с раздвоени копита, напомнящо на козле, но с по-мека козина. Бях го изкормил, и за да дам вътрешностите на Нощни очи, и за да облекча товара си. Нарамих плячката, но скоро съжалих. Хапещите гадини, които приживе бяха измъчвали животното, сега с радост се прехвърлиха на моя гръб. Тази вечер пак щеше да се наложи да се изкъпя.

Усмихнах се на Кетъл, която дойде да ме посрещне, и смъкнах козлето от плещите си, за да й го покажа. Но вместо поздравления тя само попита:

— Имаш ли още самодивско биле?

— Дадох ти целия си запас. Защо? Свърши ли? Напоследък шутът се държи така, че това почти ме радва.

Старицата ме изгледа странно.

— Скарахте ли се? Да не си го ударил?

— Какво? Не, разбира се!

— Открихме го до вира, където се къпа ти — тихо каза Кетъл. — Потръпваше като сънуващо куче. Събудих го, но дори буден, като че ли не беше на себе си. Доведохме го тук, обаче веднага си легна. Оттогава спи като заклан.

Оставих козлето на земята и побързах да вляза в шатрата. Нощни очи ме изпревари.

— Посъвзе се, но само за кратко — продължи Кетъл. — После пак заспа. Държи се като човек, който се възстановява от изтощение или от много продължителна болест. Страх ме е за него.

Почти не я слушах. Приклекнах до шута, който се бе свил на кълбо. Кетрикен стоеше на колене до него с помръкнало от тревога лице. Той ми приличаше просто на спящ човек. Обзе ме смесица от облекчение и раздразнение.

— Дадох му почти цялото самодивско биле — не спираше старицата. — Ако му дам остатъка, няма да ни остане нищо в случай, че го нападне котерията.

— Няма ли друга билка, която… — започна Кетрикен, ала аз я прекъснах.

— Защо просто не го оставим да се наспи? Може би това просто е краят на другата му болест. А може да е резултат от самото самодивско биле. Дори и при силните опиати човек не може вечно да заблуждава тялото си. То все някога взима своето.

— Вярно е — неохотно се съгласи Кетъл. Но това е толкова неприсъщо за него…

— Той не прилича на себе си още от третия ден, откакто пие самодивското биле — отбелязах аз. — Езикът му е прекалено остър, остроумията му са прекалено хапливи. Ако питаш мен, предпочитам тези дни да беше спал, отколкото да е буден.

— Е, може би в думите ти има известна истина. Тогава ще го оставим да спи — отстъпи старицата, пое си дъх, сякаш за да каже още нещо, ала замълча. Излязох навън, за да приготвя козлето за печене. Славея ме последва.

Известно време певицата просто седеше и ме наблюдаваше, докато го дерях. Животното не бе голямо.

— Помогни ми да разпалим огъня и ще го опечем цяло. Печеното месо по-дълго ще се запази в това време.

„Цяло ли?“

„Освен щедра порция за теб.“ Забих ножа си до колянната става и отрязах крака на козлето.

„Това са само кокали“ — напомни ми Нощни очи.