Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1080

На лицето на шута се изписа загриженост. Той седна на одеялото и леко ме стисна за рамото.

— Щом искаш да потърся Моли, знаеш, че ще го направя, ако се стигне дотам. Но защо трябва сега да мислим за такива неща? От какво се боиш?

— От смъртта си — признах аз. — Но страхът няма да я предотврати. Затова искам да се подготвя, доколкото мога. Отдавна трябваше да го направя. — Взрях се в мътните му очи. — Обещай ми.

Той погледна обецата в шепата си.

— Обещавам. Макар да не зная защо смяташ, че моите шансове са по-големи от твоите. Нито пък имам представа как ще ги открия. Но ще го направя.

Изпитах огромно облекчение.

— Вече ти казах. Зная само, че колибата им е близо до селище на име Рибарски бряг. В Бък има няколко градчета с такива имена, вярно е. Но щом ми казваш, че ще я откриеш, аз ти вярвам.

— Рибарски бряг ли? — Той смръщи чело. — Като че ли си спомням… Мислех, че съм го сънувал. — Поклати глава и почти се усмихна. — Значи сега ми е известна една от най-строго пазените тайни в Бък. Сенч ми каза, че даже той не знаел точно къде Бърич е скрил Моли. Били се уговорили само къде да оставя на Бърич съобщения. „Колкото по-малко души знаят една тайна, толкова по-малко могат да я издадат“ — рече ми Сенч. И все пак ми се струва, че и преди съм чувал това име. Рибарски бряг. А може и да съм го сънувал.

Сърцето ми изстина.

— Какво искаш да кажеш? Да не ти се е явило видение за Рибарски бряг?

Той поклати глава.

— Не видение, не. Кошмар, по-страшен от обикновено. Когато Кетъл ме намери и ме събуди, имах чувството, че изобщо не съм спал, а часове наред съм бягал, за да си спася живота. — Шутът отново бавно поклати глава, разтърка очи и се прозя. — Дори не си спомням как съм легнал и съм заспал на открито. Но те ме намериха там.

— Трябваше да се сетя, че ти е зле. Ти беше до горещия извор и ми говореше за Моли и… разни неща. После изведнъж легна и заспа. Мислех, че ми се подиграваш.

Шутът се прозя.

— Изобщо не си спомням да съм те търсил. — После внезапно подуши въздуха. — Не спомена ли нещо за печено месо?

Кимнах.

— С вълка хванахме козле. Младо е и би трябвало да е крехко.

— Толкова съм гладен, че мога да изям и стари обувки — заяви шутът, отметна одеялото си и излезе от шатрата. Последвах го.

От дни не бяхме вечеряли така. Шутът изглеждаше уморен и замислен, но беше зарязал хапливия си хумор. Макар и не крехко като агнешко, месото беше вкусно. Нощни очи се сви до Кетрикен и остана с нея на пост, докато аз се вмъкнах под завивките.

Почти бях очаквал шутът да е бодър, след като бе проспал почти целия следобед. Той обаче пръв си легна и дълбоко заспа преди дори да успея да си събуя ботушите. Кетъл подреди играта и ми постави проблем. Легнах, за да се опитам да си почина, докато старицата бдеше над мен.