Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1067

Тя отпусна ръка на рамото ми и за момент сякаш почувствах Умен да използва моята сила на Умението. Кетъл успокоително ме потупа. Затворих очи и усетих челото на шута под дланта си. Спуснах мислените си стени.

Реката на Умението течеше, пълноводна до преливане, и аз скочих в нея. Трябваше ми малко време, за да се ориентирам. Изпитах ужас, когато усетих Уил и Бърл в самата периферия на възприятията си. Бяха много възбудени от нещо. Отскочих от тях, сякаш бях докоснал гореща пещ, и стесних фокуса си. Шутът, шутът, само шутът. Търсех него, почти го открих. О, той ми убягваше като златна рибка в обрасло с водорасли езерце, като прашинките, които танцуват пред очите ти, след като слънцето те е заслепило. Да опипваш за този ум беше все едно да се опитваш да хванеш отражението на луната в неподвижна вода. За миг виждах и се удивлявах на всичко, което представляваше той, в следващия забравях какво съм видял.

Сетне с просветление, достойно за играта на камъчета, разбрах какво да направя. Вместо да се мъча да го хвана, аз го обградих. Без да полагам усилия да го нападна или заловя, просто обгърнах всичко, което виждах от него, и го взех под своя закрила. Това ми напомни за времето, когато започвах да се уча на Умението. Искрен често правеше същото с мен и ми помагаше да запазя целостта си, когато реката на Умението заплашваше да ме разлее по целия свят. Така постъпих и аз, докато връщах шута обратно със себе си.

Изведнъж студените му пръсти стиснаха китката ми.

— Престани — промълви той. — Моля те. — Порази ме това, че смята за нужно да прибави последните думи. Отдръпнах се и отворих очи. Няколко пъти премигнах, после с изненада установих, че треперя от избилата по тялото ми студена пот. Нямаше как шутът да изглежда по-блед от обикновено, но в изражението му имаше нещо колебливо, сякаш не беше сигурен, че е буден. Очите ни се срещнаха и аз почти потресен я усетих. Връзка на Умението, тънка като конец, ала реална. Ако нервите ми не бяха толкова опънати, след като го бях търсил, сигурно изобщо нямаше да я доловя.

— Това не ми хареса — тихо рече шутът.

— Съжалявам — отвърнах аз. — Мислех, че са те хванали, затова дойдох да ти помогна.

Той немощно махна с ръка.

— О, нямах предвид теб, а другите. — Шутът мъчително преглътна, сякаш му се гадеше. — Те бяха в мен. В ума ми, в спомените ми. Блъскаха и оскверняваха като зли деца. Те… — Очите му се изцъклиха.

— Бърл ли беше?

— Да. Така се казваше, въпреки че напоследък самият той почти не помни името си. Уил и Славен го използват. Чрез него те проникнаха в мен, като си мислеха, че са открили теб… — Гласът му секна. — Или поне така изглежда. Как бих могъл да разбирам от такива неща?

— Умението носи странни прозрения. Те не могат да овладеят ума ти, без да разкрият голяма част от себе си — неохотно му обясни Кетъл, вдигна от мангала котле с вдигаща пара вода и се обърна към мен. — Дай ми самодивското биле.

Побързах да го извадя от раницата си, но не устоях на изкушението да подметна: