Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1065

Радвах се, че не съм на мястото на Бърл.

„Ето го! Това беше копелдакът! Открий го!“

Трябваше да умра. Уил ме бе открил, беше открил нехайната ми мисъл да се носи във въздуха. Бе му било нужно само мимолетното ми съчувствие към Бърл. Той се хвърли по следата ми като копой. „Пипнах го!“

Последва момент на напрежение. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, докато се пресягах с Осезанието си наоколо. Нямаше нищо по-голямо от мишка. Усетих Нощни очи надолу по склона. Движеше се бързо и незабележимо. И все пак Бърл беше казал, че се приближава към мен. Дали бе открил начин да се скрива от моето Осезание? От тази мисъл коленете ми омекнаха.

Някъде далеч надолу по склона чух вик. Вълкът го беше нападнал.

„Не, братко, не аз.“

Едва успях да разбера мисълта му. Олюлях се от удара на Умението, ала въпреки това не усетих източника му. Сетивата ми си противоречаха, сякаш скачах във вода и усещах, че е пясък. Без да имам ясна представа какво правя, се затичах надолу по склона.

„Това не е той! — Беше Уил. — Какво е това? Кой е този?“

Ужасено мълчание. „Това е оня изрод, шутът! — Ярост. — Къде е копелдакът? Бърл, несръчен идиот такъв! Ти ни издаде!“

Но не аз, а Нощни очи нападна Бърл. Макар и от разстояние чух ръмженето му. В мрачната гора един вълк се нахвърли върху Бърл и писъкът на Умението, който нададе той при вида на могъщите челюсти, приближаващи се към лицето му, бе толкова пронизителен, че Уил се разсея. В този момент вдигнах стените си и се затичах, за да се присъединя към Нощни очи.

Очакваше ме разочарование. Те бяха много по-далеч, отколкото предполагах. Изобщо не успях да зърна Бърл, освен през погледа на вълка. Макар Нощни очи да го смяташе за дебел и тромав, той се оказа много бърз, когато по петите го гонеше вълк. Въпреки това, ако разстоянието бе по-голямо, Нощни очи щеше да го догони. С първия си скок в зъбите му остана само плащът на Бърл. Второто му нападение разпори панталон и плът, ала Бърл продължи да тича. Вълкът го видя да стига до черния площад и да се насочва към колоната, умолително протегнал ръка. Дланта му докосна лъскавия камък и Бърл изведнъж изчезна. Нощни очи рязко спря и лапите му се плъзнаха по хлъзгавите плочи. Той заотстъпва от стълба, сякаш Бърл се беше хвърлил в пламтяща клада, като ръмжеше не само от гняв, но и от страх.

Внезапно ме връхлетя вълна от Умение. Тя нямаше физическо проявление и все пак ударът ме повали на земята и изкара въздуха от гърдите ми. Зави ми се свят, ушите ми запищяха. Лежах безпомощно открит за всеки, който пожелаеше да проникне в мен. Може би ме спаси тъкмо това, че в този момент не усещах нито следа от Умение в себе си.

Ала чувах другите. В излъчването им нямаше смисъл, само абсолютен страх. Сетне те избледняха в далечината, сякаш ги отнесе самата река на Умението. В удивлението си едва не се пресегнах след тях. Те като че ли бяха разбити на парчета. Заглъхващият им смут ме обливаше. Затворих очи.