Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1066

После чух гласа на Кетъл панически да вика името ми.

„Нощни очи!“

„Вече отивам. Настигни ме!“ — мрачно отвърна вълкът. Подчиних се.

Когато стигнах при шатрата, целият бях изподран и мръсен и единият крачол на панталона ми бе разпорен на коляното. Кетъл стоеше навън и ме чакаше. Огънят беше разпален, за да се вижда отдалеч. Когато я зърнах, бясното туптене на сърцето ми се поуспокои. Почти си мислех, че са ги нападнали.

— Какво има — попитах, когато дотичах при нея.

— Шутът — отвърна старицата и прибави: — Чухме вик и изтичахме навън. После чух ръмженето на вълка. Насочихме се натам и намерихме шута. — Тя поклати глава. — Не съм сигурна какво му се е случило.

Понечих да вляза в шатрата, но Кетъл ме хвана за ръката. Беше изненадващо силна за старица.

— Нападнаха ли те — попита ме тя.

— В известен смисъл. — Накратко й разказах случилото се. Очите й се разшириха, когато споменах за вълната от Умение.

Когато свърших, Кетъл кимна, мрачно потвърждавайки подозренията си.

— Търсили са теб, а са попаднали на него. Той няма ни най-малка представа как да се защитава. Мисля, че още го държат.

— Какво? Как? — Смаях се аз.

— На площада. Двамата бяхте свързани с Умението, макар и за кратко, чрез силата на камъка и поради това какви сте самите вие. Това оставя нещо като… път. Колкото по-често се свързват двама, толкова по-силен става той. С честотата идва връзка, нещо като връзките между членовете на котерия. Другите умели могат да откриват такива връзки, ако ги търсят. Често са като задни врати, неохранявани входове към ума на някой умел. Този път обаче вместо теб са открили шута.

Изражението ми я накара да пусне ръката ми. Влязох в шатрата. В мангала пламтеше слаб огън. Кетрикен стоеше на колене до шута и тихо му говореше. Пребледнялата Славея седеше неподвижно на одеялото си и го гледаше, вълкът неспокойно обикаляше из тясното пространство.

Бързо се приближих и приклекнах до шута. Когато го зърнах, едва не отскочих. Бях очаквал да лежи в безсъзнание. Вместо това той бе вцепенен, а очите му бяха широко отворени и подскачаха наляво-надясно, като че ли наблюдаваше някаква ужасна битка. Докоснах го по ръката. Вдървеността на мускулите му и студенината на тялото му ми напомниха за труп.

— Шуте — повиках го аз. Той не прояви признаци, че ме чува. — Шуте? — извиках по-високо и се наведох над него. Разтърсих го, отначало леко, сетне по-силно. Без резултат.

— Докосни го и използвай Умението — навъсено ми нареди Кетъл. — Обаче внимавай. Ако все още го държат, излагаш и себе си на риск.

Срам ме е да призная, че за миг се вцепених. Колкото и да обичах шута, аз се страхувах от Уил. Накрая се пресегнах, миг и цяла вечност по-късно, за да поставя длан на челото му.

— Не се бой — припряно ми каза старицата. После прибави нещо, което почти ме парализира: — Ако са го хванали и още го държат, неизбежно ще използват връзката между вас, за да се доберат до теб. Единственият ти избор е да се сражаваш с тях от неговия ум. Хайде, давай.