Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1051

— Аз също. — Замълчах, но продължавах да съм неспокоен. След случая с колоната той много повече приличаше на шута, когото помнех от Бъкип. Радвах се на рязката му промяна, но също така се тревожех, че е прекалено убеден в благоприятното развитие на събитията. Освен това преди острият му език по-скоро предизвикваше конфликти, отколкото да ги разрешава. Неведнъж го бях изпитвал на собствения си гръб, ала в двора на крал Умен го бях очаквал. Тук, в такава малка компания, езикът му сякаш режеше още по-болезнено. Зачудих се дали мога да смекча иронията му. Поклатих глава, после решително се заех с последния проблем, който ми беше поставила Кетъл.

Пътят ни водеше все по-надолу. По някое време пред нас се разкри изглед към цялата местност. Зърнах осеяни със зелени пъпки върби и розовеещи дънери на брези, които надвисваха над морава, обрасла с висока трева. По-нататък видях кафяви миналогодишни папури. Буйната трева и папратите, както и мирисът на застояла вода определено предвещаваха мочурища. Когато вълкът се върна мокър до хълбоците, се убедих, че съм прав.

Скоро стигнахме до място, където буен поток беше отнесъл прехвърления над него мост и бе подронил пътя и от двете страни. Сега кротко течеше в чакълестото си корито, ала падналите край бреговете му дървета свидетелстваха за яростта му по време на наводнение. При приближаването ни жабешкият хор утихна. Като прескачах от камък на камък, успях да стигна на отсрещния бряг със сухи крака. Не бяхме изминали много, когато пътя ни препречи втори поток. Трябваше да избирам: мокри крака или мокри ботуши. Избрах първото. Водата беше ледена. Добре поне, че стъпалата ми изтръпнаха и не усещах камъните по дъното. На отсрещния бряг се обух. Пътят постепенно стана по-тежък и нашата малка група сгъсти редиците си. Всички мълчаливо вървяхме един след друг. Пееха косове, бръмчаха първите за сезона насекоми.

— Тук има страшно много живот — тихо каза Кетрикен. Думите й като че ли увиснаха в сладкия неподвижен въздух. Кимнах. Наоколо наистина имаше страшно много живот, и растителен, и животински. Той изпълваше Осезанието ми и сякаш се стелеше като мъгла. След голите планински чукари и пустия път на Умението това изобилие на живот почти ме опияняваше.

И тогава видях дракона.

Заковах се на място и вдигнах ръце в жест, който накара всички да спрат. Погледите им проследиха моя. Славея ахна. Козината на вълка настръхна.

Златистозелен, той лежеше под шарената сянка на дърветата. Бе достатъчно далеч от пътя, за да виждам само части от него между дърветата, но и те бяха внушителни. Огромната му глава, дълга колкото конско тяло, почиваше върху мъха. Окото му беше затворено. Грамаден люспест гребен, който сияеше във всички цветове на дъгата, лежеше отпуснат до гърлото му. Подобни кичури над двете му очи щяха да изглеждат почти комични, ако в толкова гигантско и странно същество изобщо можеше да има нещо комично. Зърнах люспесто рамо и част от опашката, виеща се между две дървета. Около нея като гнездо бяха натрупани миналогодишни листа.