Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1050

— Разбирам — рече шутът, замисли се и изостана малко. После ме повика. — Кажи ми, Фиц, Моли ли обичаш, или онова, дето й е под полата?

Беше мой ред да се обидя. Но нямах намерение да ме накара да замълча.

— Обичам Моли и всичко в нея. — Засрамих се от топлината, която плъзна по бузите ми.

— Ето, сега го каза — отвърна шутът, като че ли потвърждавах неговите думи. — И аз обичам теб и всичко в теб. — Той наклони глава и предизвикателно прибави: — Ти не ми ли отговаряш по същия начин?

И зачака. Отчаяно ми се прииска да не съм започвал този спор.

— Знаеш, че те обичам — неохотно признах накрая. — След всичко, което преживяхме, защо изобщо трябва да питаш? Но аз те обичам като мъж — мъж… — Тук шутът отново направи сладострастна физиономия. После очите му блеснаха и разбрах, че ще направи нещо ужасно.

Той скочи върху един повален дънер, триумфално погледна Славея и драматично извика:

— Фиц каза, че ме обича! И аз го обичам! — След това с див смях слезе на земята и затича напред по пътеката.

Прокарах пръсти през косата си и бавно прескочих дънера. Чух смеха на Кетъл и ядосаните забележки на Славея. Мълчаливо закрачих през гората. Искаше ми се да съм проявил благоразумието да си държа устата затворена. Бях убеден, че певицата кипи от ярост. Не стига, че напоследък почти не ми говореше. Бях приел, че намира моето Осезание за нещо като извращение. Тя не бе първата, която се плашеше от мен, и поне проявяваше известна търпимост. Ала сега гневът й щеше да придобие по-личен оттенък. Още една загуба от малкото, което ми беше останало. Отчасти ми липсваше близостта, която известно време бяхме изпитвали един към друг. Липсваше ми това да спим, притиснали гръб до гръб, или ненадейно да ме хваща за ръка, докато вървим заедно. Мислех, че съм затворил сърцето си за такива човешки потребности, но изведнъж тази проста топлота ужасно започна да ми липсва.

И като че ли това беше отворило дупка в стените ми, внезапно си помислих за Моли. И за Копривка. За това, че заради мен ги заплашва опасност. Сърцето ми се сви. Не биваше да мисля за тях. С нищо не можех да им помогна. Нямаше как да ги предупредя, без да ги издам. Нямаше как да стигна при тях преди хората на Славен. Можех само да се надявам на Бърич и на това, че Славен не знае къде са те.

Прескочих едно тясно ручейче и видях, че шутът ме чака на отсрещния бряг. Той мълчаливо закрачи до мен. Веселото настроение като че ли го бе напуснало.

Казах си, че самият аз не зная къде са Моли и Бърич. О, знаех името на съседното село, но стига да го пазех за себе си, те бяха в безопасност.

— Каквото знаеш ти, мога да зная и аз.

— Какво каза? — Думите му толкова точно отговаряха на моята мисъл, че ме побиха тръпки.

— Казах, че каквото знаеш ти, мога да зная и аз — разсеяно повтори той.

— Защо?

— Точно това си мислех и аз. Защо искам да зная онова, което знаеш ти?

— Не. Защо го казваш?

— Нямам представа, Фиц. Думите просто изскочиха в главата ми и ги казах. Често казвам неща, които не съм обмислил добре.