Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1048

За разлика от пътя на Умението, този, по който поехме на другия ден, бе подложен на всички капризи на времето. Несъмнено някога беше бил важна търговска артерия, но сега гората го беше превърнала в тясна пътека. Макар че за мен не представляваше почти никакво усилие да вървя по път, който не заплашва всеки момент да ми открадне ума, другите мърмореха заради могилките, стърчащите от земята корени, падналите клони и другите препятствия. Аз пазех мислите си за себе си и се радвах на дебелия мъх, който покриваше древния калдъръм, на сянката на разлистващите се, надвиснали над пътя дървета и на животните, които от време на време притичваха из гъсталаците.

Нощни очи бе в стихията си, избързваше напред, после се връщаше при нас и решително следваше Кетрикен. След това пак запрашваше пред кервана. По някое време се появи при нас с шута и провесил език, ни съобщи, че тази вечер сме щели да ходим на лов за диво прасе, защото наоколо имало много следи. Предадох думите му на шута.

— Аз не съм изгубил никакви диви прасета и няма да ходя на лов за тях — надуто отвърна той. Бях съгласен с него. Сакатият крак на Бърич ме караше да се отнасям предпазливо към тези въоръжени с бивни животни.

„Зайци — предложих на Нощни очи. — Да идем на лов за зайци.“

„Зайци за зайци“ — презрително изсумтя той и пак изчезна.

Не обърнах внимание на обидата. Денят беше приятно прохладен и уханията на зелената гора ми напомняха за родния дом. Кетрикен ни водеше, потънала в собствените си мисли, а Кетъл и Славея вървяха след нас, увлечени в разговор. Старицата все още се движеше по-бавно, макар че от началото на пътуването ни силите и енергията й като че ли се бяха увеличили. Ала двете бяха доста далеч зад нас, когато тихо попитах шута:

— Защо позволяваш на Славея да смята, че си жена?

Той се обърна към мен, вдигна вежди и ми прати въздушна целувка.

— А не съм ли, красиви незаконородни принце?

— Говоря сериозно — скарах му се аз. — Тя мисли, че си жена, влюбена в мен. Според нея снощи сме били на среща.

— А нима не бяхме, срамежливи мой? — Направи сладострастна гримаса той.

— Шуте… — казах предупредително.

— О! — Той внезапно въздъхна. — Може би истината е, че ме е страх да й докажа противното, за да не се разочарова от всички мъже.

Погледнах го в очите.

— Има ли значение какво си мисли — вече сериозно добави той. — Остави я да вярва в каквото й е най-лесно.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя имаше нужда да споделя с някого и за известно време избра мен. Навярно й беше по-лесно да си мисли, че и аз съм жена. — Той пак въздъхна. — Това е едно от нещата, с които не успях да свикна през всички години сред вашия вид. Голямото значение, което отдавате на пола.