Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1045

— Не знаех — отвърна тя и виновно прибави: — Само подозирах и не смятах, че някой от двама ви ще е толкова глупав, че да…

— Няма значение — обади се шутът, засмя се и се изправи. — О, от години не съм изпитвал такова нещо. От малък. Увереността, силата. Кетъл! Искаш ли да чуеш думите на Белия пророк? Тогава чуй това и се възрадвай като мен. Ние не само сме там, където трябва, ние сме тогава, когато трябва. Всички точки съвпадат, ние все повече се приближаваме до центъра на мрежата. Ние с теб. — Шутът обгърна лицето ми с длани и притисна чело към моето. — Ние дори сме онези, които трябва! — Той ме пусна и се завъртя. Направи кълбото, което бях очаквал преди малко, скочи на крака, дълбоко се поклони и отново възторжено се засмя. Всички го зяпахме смаяно.

— Ти си в огромна опасност — строго му каза Кетъл.

— Зная — искрено отвърна той и прибави: — Както казах. Точно там, където трябва. — Шутът замълча, после ме попита: — Видя ли короната ми? Нали беше великолепна? Чудя се дали ще мога да я издялам по памет.

— Видях петльовата корона — бавно отвърнах аз. — Но не зная какво да мисля за всичко това.

— Не знаеш ли? — Той наклони глава и съчувствено ми се усмихна. — О, Фицчо, скъпи, щях да ти го обясня, ако можех. Не че искам да го пазя в тайна, но тези тайни не се поддават на разкриване с думи прости. Ще ми се довериш ли?

— Ти отново си жив — удивено казах аз. Не бях виждал такава светлина в очите му, откакто бе карал крал Умен да реве от смях.

— Да — потвърди шутът. — И когато свършим, ти също ще си възвърнеш радостта, обещавам ти.

Трите жени ни наблюдаваха гневно. Когато видях яростта на лицето на Славея, укоризненото изражение на Кетъл и раздразнението на Кетрикен, не успях да скрия усмивката си. Шутът захихика зад мен. И колкото и да се опитвахме, не можахме да им обясним точно какво се е случило.

Кетрикен извади двете карти и внимателно ги разгледа. Кетъл настоя да ме придружи, когато се върнах със своя пергамент при централния стълб, за да сравня йероглифите. Имаше няколко еднакви знака, но кралицата знаеше само един от тях. Камък. Когато неохотно предложих да проверим дали тази колона няма да ме пренесе като предишната, Кетрикен категорично забрани. Срам ме е да призная, че това много ме облекчи.

— Заедно започнахме пътуването, заедно възнамерявам и да го довършим — заяви тя. Изглежда, подозираше, че двамата с шута крием нещо от нея.

— Тогава какво предлагаш — смирено попитах аз.

— Каквото предложих отначало. Ще тръгнем по стария път, който навлиза в гората. Изглежда, че отговаря на този, който е нарисуван на картата. До края му едва ли има повече от два дни. Особено ако тръгнем веднага.

И без повече обсъждания стана и поведе джепите.

— Е, тръгвайте — изсумтя Кетъл и почти заподозрях, че й се иска да ни подкара като непослушни овце. Ала ние покорно закрачихме след животните и оставихме Славея и старицата да ни последват.

Същата вечер двамата с шута излязохме от топлата шатра и отидохме с Нощни очи. Кетъл и Кетрикен се съмняваха, че постъпваме разумно, ала аз ги уверих, че ще съм много предпазлив. Шутът обеща да не ме изпуска от поглед. Старицата не каза нищо. Явно все още ни смятаха за идиоти, но въпреки това ни пуснаха. Славея намусено мълчеше, ала тъй като не бяхме разговаряли, предположих, че има друга причина за раздразнението й. Докато се отдалечавахме, Кетрикен тихо каза: „Пази ги, вълчо“ и Нощни очи й отговори с размахване на опашка.