Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1030

„Трима слязоха долу като теб, а другите останаха при конете.“

„Не сега!“

Шутът вдигна ръце и несръчно ме хвана за раменете. Проклетите му одеяла ми пречеха. Отпуснах дясната си ръка и потиснах желанието си да се засмея. Всичко беше толкова глупаво и опасно. Никога не си бях представял, че може да умра по този начин. Погледнах шута и видях в очите му същия панически смях.

— Приготви се — казах му аз, приклекнах и посегнах към въжето. Сякаш всичките ми мускули се схванаха едновременно.

Не можех да го хвана — от пръстите ми до него имаше цяла педя. Вдигнах поглед към Кетрикен. Нямах представа какво ще стане, когато хвана въжето. Наведох се още повече — и изведнъж усетих, че десният ми крак се изплъзва изпод мен.

Всичко се случи едновременно. Шутът инстинктивно се вкопчи в раменете ми още по-здраво и целият склон под нас сякаш се раздвижи. Хванах въжето, ала продължих да се плъзгам надолу. Точно преди да се опъне успях да го увия около китката си. Над нас Кетрикен вече водеше джепата напред. Видях, че животното залитна, когато пое тежестта ни. Въжето се опъна и се впи в китката ми.

Не зная как съм се изправил, но така или иначе започнах да се изкачвам. Чакълът продължаваше да се търкаля около нас. Изведнъж усетих по-стабилна опора. Ботушите ми бяха пълни с камъчета, но аз не им обръщах внимание. Вече бяхме много по-надолу по склона от първоначалния път, който бях избрал. Отказах да погледна надолу и да видя на какво разстояние сме от ръба. Съсредоточих се върху това да нося шута, да стискам въжето и да вървя.

Най-после опасността премина. Озовахме се при по-големите камъни, далеч от чакъла, който едва не ни бе отнел живота. Над нас Кетрикен уверено продължаваше да напредва. После се спуснахме към равния път. След няколко минути всички отново бяхме заедно. Пуснах въжето и бавно приклекнах. Затворих очи.

— На, пийни си вода — каза Кетъл. Кетрикен и Славея поеха шута от ръцете ми. Надигнах меха. Цялото тяло ме болеше. Докато си поемах дъх, нещо се раздвижи в ума ми и скочих.

— Той казва, че били шестима! Трима слезли долу…

Всички очи се насочиха към мен. Кетъл даваше вода на шута. Устните й бяха свити от тревога и недоволство. Знаех от какво се бои. Ала страхът, който ми бе внушил вълкът, беше по-силен.

— Какво каза? — Попита Кетрикен. Очевидно си бяха помислили, че мислите ми пак са заблуждали.

— Нощни очи ги следи. Шестима ездачи, едно муле. Спрели при снощния ни лагер. Трима слезли долу.

— Искаш да кажеш в града, така ли — бавно попита кралицата.

„В града“ — повтори Нощни очи. Побиха ме тръпки, когато видях, че Кетрикен кима.

— Как е възможно — промълви тя. — Кетъл ни каза, че пътеуказателят ти е подействал, защото са те обучавали в Умението.

— Те сигурно също са умели — каза Кетъл и ме погледна.

Имаше само един отговор.

— Котерията на Славен — казах и потръпнах. Обзе ме страх. Те бяха ужасно близо и знаеха как да ме наранят. Умът ми се изпълни с непреодолим страх от болка. Овладях паниката си.

Кетрикен неловко ме потупа по ръката.

— Те няма лесно да минат през свлачището, Фиц. Мога да ги избия с лъка, докато го прекосяват. — Каква ирония. Моята кралица предлагаше да защити кралския убиец. Това някак си ме ободри, макар да знаех, че лъкът й не е никаква защита от котерията.