Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1028

— Славея — отново я повиках. Беше излишно — тя напрегнато се взираше мен. — Ела тук. Много бавно и внимателно.

— Ами шутът?

— Остави го. Когато минеш, ще се върна за него. Ако дойда при теб, и тримата ще сме изложени на опасност.

Едно е да разбираш някаква логика. Съвсем друго е да преодолееш страха си. Не зная за какво си мислеше Славея, когато бавно приклекна и стъпка по стъпка започна да се придвижва към мен. Хапех устни и мълчах, въпреки че копнеех да я накарам да побърза. На два пъти под краката й се срутваха камъчета. Те се търкаляха надолу по склона и падаха през ръба. Всеки път певицата замръзваше, отчаяно вперила поглед в мен. Стоях и глупаво се чудех какво ще направя, ако започне да се плъзга с камъните. Дали безполезно щях да се хвърля след нея, или щях да я гледам как пада и завинаги да запазя в себе си спомена за тъмните й умоляващи очи?

Ала накрая Славея стигна до по-големите камъни, където бях аз, и се вкопчи в мен. Усетих, че трепери. Решително я хванах за ръцете и я дръпнах към мен.

— Продължавай нататък. Не е далеч. Когато стигнеш, остани там и пази джепите да не се пръснат. Разбра ли ме?

Тя кимна и дълбоко си пое дъх. После предпазливо пое по следата, която бях оставил. Изчаках да се отдалечи малко и внимателно запристъпвах към шута.

Камъните се местеха и скърцаха под тежестта ми. Зачудих се дали е по-разумно да се движа по-високо или по-ниско по склона от Славея. Помислих си дали да не се върна при джепите за въже, но нямаше къде да го завържа. И през цялото време продължавах да вървя. Шутът не помръдваше.

Чакълът около и под краката ми сякаш оживя. Заковах се на място. Усетих, че едното ми стъпало започва да се плъзга, и преди да се усетя, рязко направих крачка напред. Водопадът от камъчета стана по-бърз и силен. Не знаех какво да правя. Може би трябваше да легна и да разпределя тежестта си равномерно, но така свлачището щеше да ме отнесе още по-лесно. Нито един от тези камъни не бе по-голям от юмрука ми, но бяха много. Десет пъти си поех дъх и едва тогава движението наоколо ми престана.

Трябваше да призова на помощ целия си кураж, за да направя следващата крачка. Известно време се оглеждах и избирах място, което да изглежда по-стабилно. Когато стигнах до шута, ризата лепнеше на гърба ми от пот и зъбите ме боляха от стискане. Седнах до него.

Славея го беше завила презглава и той лежеше покрит като мъртвец. Отметнах одеялото. Очите му бяха затворени. Кожата му имаше оттенък, какъвто не бях виждал никога. Смъртната му бледност от Бъкип беше станала жълтеникава в Планините, ала сега имаше ужасяващ мъртвешки цвят. Устните му бяха сухи и напукани, миглите му бяха залепнали. И все още бе топъл.

— Шуте — тихо го повиках, но той не реагира. Продължих да му говоря с надеждата, че някаква част от него ще ме чуе. — Сега ще те вдигна и ще те пренеса до пътя. Ако се подхлъзна, ще паднем и двамата. Така че трябва да си съвсем неподвижен. Разбираш ли?

Шутът си пое дъх малко по-дълбоко. Приех това за съгласие. Приклекнах до него и проврях ръце под тялото му. Когато надигнах гръб, раната ми сякаш нададе вик. Усетих, че по лицето ми избива пот. За миг останах с присвити крака и с шута на ръце възстанових равновесието си. Преместих единия си крак. Опитах бавно да се изправя, но наоколо се затъркаляха камъни. Овладях желанието си да притисна шута към себе си и да се затичам. Тракането на камъните не спираше. Когато най-сетне утихна, треперех от усилие да стоя съвсем неподвижно. Бях затънал до колене в чакъл.