Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1032

„Довечера ще си хапнем ли кон?“

„Ще видим“ — отвърнах аз. Обърнах се към Кетрикен.

— Ще ми дадеш ли лъка си?

Тя неохотно ми го подаде.

— Можеш ли да стреляш с него?

Оръжието бе превъзходно.

— Не много добре, но ще се справя. Те няма къде да се скрият и не очакват нападение. Ако имам късмет, мога да убия единия още преди да ме усетят.

— Нима ще застреляш човек, без да го предупредиш? — Промълви Славея.

Погледнах я и видях в очите й, че е изгубила всичките си илюзии. Стиснах очи и се съсредоточих върху задачата си. „Нощни очи?“

„Да подгоня ли конете, за да паднат от скалата, или да ги поведа надолу по пътеката? Те вече ме надушиха и започват да нервничат. Но хората не им обръщат внимание.“

„Ще се опитам да спася провизиите им.“ Защо убийството на кон ме измъчваше повече от това на човек?

„Ще видим — отвърна Нощни очи и прибави: — Месото си е месо.“

Преметнах лъка на Кетрикен през рамо. Вятърът отново се усилваше и обещаваше още сняг. Призля ми от мисълта, че ще се наложи пак да прекося свлачището.

— Нямам друг избор — напомних си аз. Вдигнах поглед и видях, че Славея се извръща от мен. Очевидно бе приела забележката ми като отговор на въпроса си. Е, какво пък. — Ако не успея, те ще тръгнат след вас. Трябва да продължите колкото може по-бързо. Ако всичко мине добре, скоро ще ви настигнем. — Приклекнах до шута. — Можеш ли да вървиш?

— Малко — унесено отвърна той.

— Ако се наложи, аз ще го нося — със спокойна увереност каза Кетрикен. Погледнах я. Вярвах й. Кимнах.

— Пожелайте ми успех — помолих ги и се обърнах към свлачището.

— Идвам с теб — ненадейно заяви Кетъл и се изправи. — Дай ми лъка. И върви след мен.

За миг онемях, после попитах:

— Защо?

— Защото знам как се прекосява свлачище. И съм доста добра с лък. Мога да сваля двама преди да ни усетят.

— Но…

— Не те лъже за свлачището — спокойно потвърди Кетрикен. — Славея, поведи джепите. Аз ще помогна на шута.

Веднъж вече се бях опитал да се избавя от присъствието на Кетъл. Щом така или иначе щеше да дойде, исках да е с мен, а не зад мен и да се появи когато най-малко я очаквам. Ядосано я стрелнах с очи, но кимнах.

— Лъкът — напомни ми старицата.

— Наистина ли стреляш добре — попитах я и неохотно й го подадох.

Странна усмивка изкриви лицето й. Тя сведе поглед към възлестите си пръсти.

— Нямаше да ти кажа, че мога нещо, ако не можех. Все още не съм изгубила някои от предишните си способности — тихо отвърна Кетъл.

Отново се заизкачвахме по свлачището. Първа вървеше Кетъл. Следвах я на две крачки, както ми беше наредила. Старицата мълчеше, докато се озърташе ту към земята в краката си, ту към мястото, където искаше да ни отведе. Нямах представа по какво определя пътя си, ала чакълът не помръдваше под късите й крачки. Правеше всичко да изглежда толкова лесно, че започнах да се чувствам глупаво.

„Сега ядат. И никой не стои на пост.“

Предадох информацията на Кетъл. Тя само кимна. Раздразнено се зачудих дали ще успее да направи каквото трябва.

Едно е да си добър с лък. Друго е да застреляш човек, докато спокойно вечеря. Спомних си възражението на Славея и се запитах що за човек би се показал, за да предупреди, преди да се опита да убие трима мъже. Докоснах дръжката на меча си. Е, преди много години Сенч ми го бе обещал. Да убивам за своя крал без честта или славата на ратника на бойното поле. Не че в бойните ми спомени имаше много чест и слава.