Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1029

— Фицрицарин?

Бавно завъртях глава. Кетрикен и Кетъл ни бяха настигнали. Стояха малко по-нависоко, на безопасно разстояние от раздвижилия се участък от свлачището. И двете изглеждаха ужасени от положението ми. Кралицата се опомни първа.

— С Кетъл ще минем над вас. Остани на мястото си и гледай да се движиш колкото може по-малко. Славея и джепите оттатък ли са?

Успях да кимна. Устата ми бе прекалено пресъхнала, за да отговоря.

— Ще донеса въже и ще се върна. Ще се опитам да не се бавя.

Отново кимнах. Трябваше да извъртя тялото си, за да ги проследя с поглед, затова не помръднах. Не поглеждах и надолу. Вятърът ме брулеше, камъчетата се плъзгаха под краката ми. Взирах се в лицето на шута. Не тежеше много за възрастен мъж. Откакто го помнех беше слаб и с тънки кости и се защитаваше с езика си, а не с юмруци и мускули. Но докато стоях и го наблюдавах, той все повече натежаваше в ръцете ми. Кръгът на болката в гърба ми бавно се уголемяваше.

Усетих леко раздвижване в ръцете си и прошепнах:

— Не мърдай!

Шутът отвори очи и ме погледна. После облиза устните си и с пресипнал глас ме попита:

— Какво правим?

— Стоим неподвижно насред свлачище — отвърнах му. Гърлото ми беше толкова сухо, че едва говорех.

— Мисля, че мога да се изправя — немощно предложи шутът.

— Не мърдай — повторно наредих аз.

Той си пое дъх малко по-дълбоко.

— Защо винаги си наблизо, когато попадам в такива ситуации?

— И аз бих могъл да те попитам същото.

— Фиц?

С мъка извъртях гръб и погледнах нагоре към Кетрикен. Силуетът й се очертаваше на фона на небето. Водеше със себе си една джепа, водещата. На едното й рамо висеше въже. Другият край беше завързан за хамута на животното.

— Ще ти хвърля въжето. Не се опитвай да го хванеш, просто го остави да падне, после го вдигни и го увий около себе си. Разбра ли?

— Да.

Тя не чу отговора ми, ала насърчително ми кимна. След миг въжето полетя покрай мен. Това раздвижи няколко камъчета, но търкалянето им бе достатъчно, за да ми призлее. Краят на въжето падна на по-малко от една ръка разстояние от крака ми. Погледнах и ме обзе отчаяние. Насилих се да се овладея.

— Можеш ли да се държиш здраво за мен, шуте? Трябва да хвана въжето.

— Мисля, че мога да се изправя — отново предложи той.

— Навярно ще се наложи — неохотно признах аз. — Бъди готов за всичко. Но каквото и да се случи, дръж се за мен.

— Само ако обещаеш да се държиш за въжето.

— Ще направя каквото мога — мрачно обещах аз.

„Братко, те спряха там, където пренощувахме. От шестимата…“

„Не сега, Нощни очи!“