Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1014

Известно време стоях пред нея и зяпах нагоре. Чудех се дали е била дворец. Огромни каменни лъвове пазеха стъпалата пред входа. Външните стени бяха от същия лъскав черен камък, но бяха украсени със силуети на хора и зверове, изсечени от искряща бяла скала. Контрастът между бяло и черно и огромните размери на изображенията ги правеха поразителни. Гигантска жена ореше с огромен плуг зад два чудовищни вола. Крилато създание, може би дракон, заемаше цяла стена. Бавно се изкачих по широкото каменно стълбище. Струваше ми се, че шепотът на града се усилва и става настойчиво реален. По стъпалата бързо се спусна усмихнат младеж със свитък в ръка. Отстъпих настрани, за да не се блъсна в него, но когато мина съвсем близо до мен, не усетих абсолютно нищо. Обърнах се и го проследих с поглед. Очите му бяха жълти като кехлибар.

Грамадната дървена врата беше затворена и заключена, но толкова изгнила, че само с едно предпазливо побутване успях да счупя ключалката. Едното крило се отвори, а другото се разби на пода. Преди да вляза надникнах вътре. Светлината на зимното слънце нахлуваше през мръсни прозорци от дебело стъкло. Във въздуха танцуваха прашинки. Почти очаквах да видя прилепи, гълъби или някой и друг плъх. Нямаше нищо, дори не миришеше на животни. Също като пътя, дивите зверове избягваха града. Влязох.

По стените висяха дрипи от древни драперии, в ъгъла имаше изгнила дървена пейка. Вдигнах поглед към високия таван. Само това помещение можеше да побере целия бъкипски плац. Почувствах се дребен. Ала в отсрещния край имаше каменни стъпала, които изчезваха нагоре в мрака. Докато се насочвах натам, чух делови разговори и ненадейно стълбището се оживи от високи хора, които слизаха и се качваха. Повечето носеха свитъци или пергаменти и ако се съдеше по гласовете им, обсъждаха важни дела. Очите им бяха прекалено светли и костите им бяха издължени, но иначе бяха съвсем обикновени. Това трябваше да е сграда, свързана със закона или управлението, реших аз. Само такива въпроси сбръчкваха толкова много чела и караха толкова много лица да се мръщят. Забелязах мъже в жълти кафтани и черни панталони, които носеха някакви знаци на раменете. Когато подминах третия етаж, броят им намаля.

Стълбището се осветяваше от широки прозорци на всяка площадка. От първата видях само горния етаж на съседната сграда. От втората се разкриваше гледка към околните покриви. Наложи се да пресека целия трети етаж, за да продължа по друго стълбище. Ако се съдеше по останките от драперии по стените, този етаж бе обзаведен най-богато. Започнах да забелязвам и призрачни мебели, освен хора, сякаш тук магията ставаше по-силна. Движех се покрай стените на коридорите, тъй като не ми харесваше хората безпрепятствено да минават през мен. Имаше много тапицирани пейки за чакане, още едно доказателство за служебния характер на сградата, и огромен брой писари, които седяха на масите си и преписваха нужната информация от представяните им свитъци.