Читать «Придворният убиец - трилогия» онлайн - страница 1013

— Къде отива?

— Свършва при Шишу. — Тя посочи друго място на картата. — Но ще отведе тази предполагаема бойна част дълбоко в Планините. Много зад всички войски, които пазят границите. На запад от Джаампе.

— Но каква ще е целта им?

Жената небрежно сви рамене и се усмихна.

— Може би ще се опитат да убият крал Ейод. Или да пленят копелето, което най-вероятно се крие в Планините. Ти ми кажи. Това е твоят занаят, не моят. Може би искат да отровят кладенците в Джаампе.

Сенч внезапно пребледня.

— Оттогава изтече една седмица. Те вече трябва да са там и да изпълняват плана си. — Той поклати глава. — Какво да правя?

— Ако бях на твое място, щях да пратя вестоносец при крал Ейод. Девойка на кон. За да го предупреди, че в тила му може да има шпиони.

— Да, така ще е най-добре — съгласи се Сенч. В гласа му се прокрадна умора. — Къде са ми ботушите?

— Успокой се. Куриерката замина вчера. Следотърсачите на крал Ейод вече са на крак. Той има много опитни следотърсачи. Гарантирам ти.

Сенч замислено я погледна по начин, който нямаше нищо общо с голотата й.

— Познаваш неговите следотърсачи. Пратила си едно от момичетата си при него с предупредително писмо, написано със собствената ти ръка.

— Реших, че няма смисъл да бавя такава вест.

Сенч поглади късата си брада.

— Когато за пръв път поисках твоята помощ, ти ми каза, че работиш за пари, не от родолюбие. Каза ми, че за един конекрадец и двете страни на границата са еднакви.

Тя се протегна и разкърши рамене. Погледна го в лицето и спокойно постави ръце на хълбоците му. Бяха почти еднакви на ръст.

— Може да си ме спечелил на своя страна.

Зелените му очи заблестяха като на ловджийска котка.

— Наистина ли — замислено рече той и я притегли към себе си.

Върнах се в тялото си и неловко се размърдах. Беше ме срам, че съм шпионирал Сенч. А и му завиждах. Разпалих огъня и отново си легнах, като си напомних, че Моли също спи сама, ако не се брои топлото телце на нашата дъщеря. Това не ме утеши и през остатъка от нощта продължих да спя неспокойно.

Когато отворих очи, през прозореца нахлуваха бледи слънчеви лъчи. От огъня бяха останали само въглени, но не ми беше много студено. На дневна светлина стаята представляваше мрачна картина. Надникнах в съседното помещение — търсех стълбище за горните етажи, откъдето да разгледам целия град. Вместо това видях останки от дървени стъпала, на които не посмях да се доверя. Тук бе и по-влажно. Мухлясалите каменни стени и под ми напомниха за бъкипската тъмница. Излязох навън и времето ми се стори почти топло. Снегът се топеше на локви. Свалих си шапката и оставих ветреца да развява косата ми. Пролет, нашепваше някаква част от мен. Полъхът на пролетта се усещаше във въздуха.

Бях очаквал, че денят ще пропъди призрачните обитатели на града. Вместо това светлината като че ли ги правеше още по-живи. В тукашното строителство широко бяха използвали черен камък с кварцитни жилки и аз само трябваше да го докосна, за да видя как градският живот се събужда около мен. Ала дори когато не се допирах до нищо, сякаш пак зървах хора, чувах шепота на разговорите им и усещах раздвижването на въздуха от преминаването им. Известно време обикалях в търсене на висока, почти непокътната сграда. Градът бе още по-разрушен, отколкото бях предполагал. Бяха се срутили цели куполи, по стените на някои постройки зееха широки пукнатини, обрасли с мъх. Външните стени на други изцяло се бяха срутили, разкриваха помещенията и засипваха улиците с останки, по които трябваше да се катеря. Малко от по-високите сгради бяха непокътнати и някои пиянски се опираха една в друга. Накрая видях подходяща постройка, която се извисяваше над съседите си, и се запътих към нея.