Читать «През лицето на света» онлайн - страница 9

— Виж, Индретт, нека ти платя за сладкишите. Притесняваме се за теб. Правиш се на храбра, но, кажи ми, как възнамеряваш да прекараш зимата? Съветът смята, че може би ако неколцина от мъжете в селото дарят по един ден…

— Ще се справим! — сопна се жената, започвайки да изпуска юздите на гнева си. — Семейството ми издържа миналата зима без чужда помощ, можем да го направим отново без услуги. Освен това кой е казал, че Манум няма да се върне преди Средозимника? — лицето й се вдигна гордо, предизвиквайки хауфута да я опровергае.

Едрият мъж въздъхна изтощено и седна.

— Нека не започваме с това. Усещаме липсата на съпруга ти на полето, в селото, в съвета. Нуждаем се от него… е, не колкото теб — добави той внимателно, забелязал леденото й изражение, — но селцето ни е малко и загубата на дори един човек се усеща силно. Синът ти…

— Ако не ви достигат ръце, аз имам две, които да предложа! Няма да позволя това семейство да е длъжник на селото.

— Знаеш, че това е невъзможно, Индретт. Жените си имат своите задачи, своето място и са ни нужни точно там…

Всяка нейна мисъл за внимателно отношение отлетя при тези негови думи.

— Дано всички твърдоглави северняци загинат в снега, заедно с назадничавите си, селяндурски идеи! Ако само помислехте, наистина помислехте, само за минутка! Манум е изчезнал кой знае къде на някаква глупава мисия за мъртвия крал. Лийт още няма седемнадесет и не е готов. Хал работи за трима, но никой не забелязва. Проста женска работа, само това е подходящо за един сакат. И междувременно се отнасят с нас, сякаш не съществуваме. Никакво участие в селския съвет, съвет, съставен от главата на всяка къща — ако е мъж. Хората смятат, че умишлено ги нараняваме, като лишаваме селото от работна ръка — като че Манум замина по моя вина — и ме игнорират на пазара. Бива ни само за маски и сладкиши за Средозимника. Обаче същите тези хора, които така ни презират, не отхвърлят грижите на Хал, когато заболеят от ледновихрена треска! Не виждате ли, че ако на мен и на останалите вдовици в селото бъде позволено да работим заедно с мъжете и участваме в съвета, бихме могли да държим главите си изправени? Че никой не би ни презирал? Че не би се налагало да се отнасят с нас като просяци? Не виждате ли?

Тя поспря, с почервеняло лице и останала без дъх, с опасни проблясъци на гняв в тъмните очи. Хауфутът се наведе напред в леко протестиращия стол и смекчи изражението си още повече.

— Индретт, това не може да продължава повече. Ти вече работиш до изнемога, грижейки се за момчетата си. Онзи ден те наблюдавах на пазара. Помниш ли как онази глупачка от Вапнатак се опита да разположи сергията си със захаросани плодове срещу теб? Бях горд как се защити без да я нагрубяваш или обиждаш. Наистина, би ли могла да сториш повече? Селянките, които те презират — е, може би са невежи и изплашени, притеснени от тежка зима и евентуалната загуба на собствените си съпрузи. Може би дори биха ти помогнали, ако не беше гордата ти независимост.

Индретт поклати глава, повече за да не позволи на сълзите да потекат, отколкото да изрази несъгласие.