Читать «През лицето на света» онлайн - страница 39

— Ти ще си първият, измъкнал се от тези стени на незавръщането — казваше ми той.

— Как бих могъл да ти се отблагодаря? — питах го аз.

Тогава той щеше да ме изгледа многозначително и да отвърне:

— Ще измислиш начин.

Една късна нощ Ванио ме изведе от стаята и ме поведе покрай спящи стражи и такива, които не спяха, но се правеха, че гледат настрани. Беше дълго, бавно изкачване, все нагоре, избягвайки места, където парите на приятеля ми не бяха достигнали, приключило внезапно, когато се озовахме извън крепостта, тичащи по гол склон към морето. Този момент се е запечатал в съзнанието ми. Отново на белия свят, под лунното небе, над разбиващите се в брега вълни, а в далечината злокобният силует на крепостта се издигаше над крепостния вал връз висок оголен хълм. Докато гледах това омразно място, спомените от преживяното зад стените му сякаш се стопиха в забравен сън. Ако не бяха носените от мен белези, щях да бъда сигурен, че съм сънувал.

Извлякохме малка плоскодънна лодка от скривалището й под едни скали и я пуснахме в морето. Ванио загреба към тъмния силует на голям закотвен кораб. По всяко друго време гледката на брудуонски галеон щеше да ме изпълни с отврата, но сега усещах единствено радост. Прилепихме се до борда и приятелят ми изсвири. Бяхме допуснати да се качим и член на екипажа ме скри под палубата — Манум се изсмя мрачно. — Него не трябваше да подкупваме. Изглежда дори в Брудуо никой не беше особено доволен от случващото се на онзи остров. Докато с Ванио се сбогувахме, той ме увери, че сме щели отново да се срещнем.

Корабът отплува на следващия ден и в крайна сметка спуснахме котва в град на име Малаю. Там бях оставен сам на себе си, без приятел, храна, транспорт и покрив над главата си, разчитащ единствено на търговските си умения. Знаех, че ако бъдех видян от някой, знаещ за ареста ми, щяха да започнат да ме издирват, защото аз представлявах потенциалния провал на внимателно подготвяните брудуонски планове. Макар това да изглеждаше малко вероятно, все пак реших да се прикривам. Ала знаех също, че не бива да губя нито миг. Трябваше да се върна в кралския двор на Фирейнс, да предупредя за надвисналата опасност.

Внимателно се отправих към село, високо в крайбрежните планини на юг. Бях убеден, че там няма да бъда разпознат и очаквах преследването, ако такова изобщо започнеше, да се съсредоточи върху преките базиргянски пътища на запад. Трябваше ми убежище, за да се възстановя напълно; възнамерявах да използвам това време, за да проуча до каква степен са стигнали приготовленията за война.

Горе във високите, безснежни планини живеят хора, които се опитват да запазят независимостта си. Ала след като поживях с тях няколко седмици осъзнах, че голяма част от синовете им били взети в армията. Цялото село произвеждаше оръжия — за употреба в местен конфликт, увериха ме те — за което Търговците от низините им плащаха богато. Вземайки ме за варварин от северните части на Брудуо, с които в момента поддържаха мир, те бяха открити и честни с мен, тъй че вероятно са вярвали в думите си. Никой от тях не бе и чувал за Фалта, но изглежда местните учители и държавни служители неотдавна бяха започнали да ги предупреждават за „далечен враг“ заплашващ дори тази планинска провинция. Слушах едно от тези служебни лица да сипе хули по адрес на този неназован противник и предположих, че протича сериозно набиране. Вече бях научил всичко, което тези добри хора можеха да ми кажат, и се готвех да поема към дома.