Читать «През лицето на света» онлайн - страница 37
Рассел Киркпатрик
Свитъкът на гибелта разказваше как Най-възвишеният наказал Първородните за пролятата кръв, като ги прогонил от града си и ги разпръснал из Фалта. Сетне покрил Долината с потоп, с което унищожил славата й и изоставената земя била преименувана на Даурия — Потопената земя. Каннуор бил жестоко наказан. Връз него било положено проклятието на безсмъртието и той никога нямало да бъде преведен до присъствието на Най-възвишения. Бил преименуван на Рушителя и прокуден от запада. От своя остров сред източното море, казваха легендите, Рушителят неспирно крои отмъщение срещу Най-възвишения и фалтанците, преки наследници на Първородните.
Манум си пое дълбок дъх, сетне продължи бавно, сякаш не искаше думите да напуснат устните му.
— Известен брой дни бях затворен в тъмница някъде под островната крепост. Споделях килия с обикновени брудуонци, предимно свестни хора като нас, притесняващи се какво ще се случи със семействата им в тяхно отсъствие. Никой не таеше надежда за бягство. Престъпленията им — той заекна за миг — обикновено се състояха в задаването на прекалено много въпроси. Заради което те трябваше да умрат, ала не моментално. Не и докато не предадяха всички останали свои познати, споделящи мислите им.
Думите се отронваха дори още по-бавно, колебливо, сякаш Търговецът диреше сила да продължи пред лицето на спомените.
— Всички килии гледаха към брудуонска стая за мъчения. Дано Най-възвишеният ви запази нивга да не виждате такава. Ден и нощ бяхме принудени да гледаме как отвеждат мъже и жени от килиите им и ги разпитват. Стражи в червени роби задаваха същите въпроси отново и отново, понякога записвайки отговорите, но през повечето време дори не си правеха труда да слушат, дори и когато биваха умолявани. Инквизиторите се състезаваха един с друг. Най-силният писък. Най-дългият — тези тъмничари не бяха хора. Те… те имаха кучета, обучени да… да… о, Най-възвишени, видях го. Видях го! Чувствах се тъй засрамен, сякаш аз бях един от стражите, сякаш аз дърпах лоста, пусках псетата и ги насърчавах. Сякаш аз бях отговорен.
Лицето на Манум изглеждаше изпито и дребно в светлината на огъня и точно когато Лийт възнамеряваше да иде при баща си, за да му предложи утеха, Хал протегна здравата си ръка и я отпусна върху треперещите рамене на Търговеца. Лийт остана на мястото си.
— Най-накрая вратата ми се отвори и бях отведен покрай нетърпеливите кучета и разпънатите фигури, и нажежените въглища, нагоре по виещо се стълбище и оставен на студения каменен под в неосветена стая.
В стаята имаше глас, който ми задаваше разни въпроси. Силата му ме притисна към пода и разтвори ума ми като обелена от фиданка кора. Той… искаше да знае неща. Не си спомням всичко. Имаше власт и авторитет зад този глас, огромна злост, но също и огромна умора. Въпросите приличаха на разсичащи ума ми ножове, разпарящи спомените ми, издялвайки до сърцевината ми, търсейки съществуването на непритежавана от мен тайна. Беше агония. Не можех да се съпротивлявам. Дори не можех да формулирам желанието за съпротива. Чувствах единствено болка и знаех, че болката щеше да бъде единственото ми бъдеще.
