Читать «През лицето на света» онлайн - страница 314

— Това е семейството ми! — извика той. — Моля ви, пуснете ги! — Стражникът безпомощно разпери ръце.

— Съжалявам, заповеди. Нищо не бива да застраши безопасността на жителите. На твое място щях да си мълча, че ги познавам. Други, не тъй доброжелателни като мен, биха видели в това достатъчна причина да изгонят и теб.

— Виж… — започна Фемандерак, ала стражът им обърна гръб и пое към стълбите. — В този проклет град има стотици стражи! Защо не можете да спасите онези отвън?

Ала само си хабеше думите.

Компанията се препъваше по моста. С последно усилие, увенчало седмиците на изтощение, изглеждаше, че ще успеят да прекосят моста преди уайдузите. След това щеше да е много несигурно дали щяха да успеят да се доберат до портите. Ала сега те бяха затворени…

— Не мога повече! — викна Лийт, обърна се и затича като бесен по стълбите, скачайки по три стъпала наведнъж.

— Лийт! Върни се! — повика го Фемандерак.

Манум чу вика и разпозна името на сина си. Вдигна глава, ала той не беше сред онези, които се бяха насъбрали да гледат смъртта им. Компанията изтрополи по последната дъска на Дългия мост и затича по тревата между моста и портите.

На сто ярда зад тях Тала, братът на Талон, се изсмя. Вратите бяха затворени. Страхливият Инструър нямаше да предложи никаква помощ. Щяха да свършат своето, меч на Джетарт или не, и да накарат онези глупаци да си платят за стореното.

Лийт търчеше край стената. Дано думите на стража се окажат верни! — мислеше си. Къде са тези портички? Това отнема прекалено много време!

Накрая откри една, но сърцето му се сви при вида на широкоплещестия пазач пред нея. Нямаше време да мисли. Взе една стомна, оставена край пътеката, покатери се на стената по най-близкото стълбище, отиде над злополучния страж и хвърли стомната. Онзи погледна нагоре в последния миг, ала не можа да се дръпне навреме.

Секунди по-късно Лийт дърпаше резето и се шмугваше в тунела. Надявам се някой да не я затвори зад гърба ми.

В другия край имаше още една врата! Беше заключена и отчаянието се стовари отгоре му.

Бяха минали хиляда години от брудуонската инвазия и последвалото построяване на стените. През цялото това време градът никога не бе нападан. Статутът му на финансова и политическа столица гарантираше безопасност, която никоя стена не можеше да осигури. Знаейки това, обитателите на града бяха свели армията до церемониалните стражи. И също така бяха занемарили поддръжката на стените.

Отчаяният Лийт се хвърли към вратата и незабавно бе възнаграден с пукот. Гнилото дърво край резето поддаде. Този път младежът се засили повече, но резето удържа. Нямам време за това, помисли си, докато дърпаше резето. С вик удари вратата трети път и този път тя се отвори. Болезнено се приземи на земята.

— Пуснете ни! — провикна се Кърр към стърчащите между бойниците лица. — Търсим убежище в Инструър!

Нямаше отговор. Фарр бе убеден, че чува смях от стените — или може би се носеше от уайдузите? Те вече почти бяха прекосили моста.

Тогава две неочаквани неща се случиха едновременно.

Отдясно, откъм основата на стената, долетя вик. Чудо, това беше Лийт.