Читать «През лицето на света» онлайн - страница 313

— Не остана много до моста — отвърна му Перду. — Ако го достигнем, ще сме в безопасност.

— Хората от града със сигурност ще ни се притекат на помощ! — проплака Стела.

Петдесетина крачки деляха Компанията от преследвачите им, двете страни започнаха да се приближават. Жестоки усмивки цъфнаха на лицата на уайдузите, които вече предвкусваха отмъщението.

Внезапно Манум спря.

— Продължавайте! — викна той на остатъка от Компанията. — И без това искат мен! Аз ще ги задържа!

— Манум, не! — изрева Индретт и се хвърли към него, но Парлевааг я хвана за ръката и я затегли към моста.

Зад тях уайдузите се приближаваха вече по-бавно към мъжа, когото търсеха; напредваха предпазливо, защото бяха пътували неспирно много дни и всеки от тях внезапно осъзна, че този човек бе надвил техния първенец. За момент застинаха, сетне Тала загуби търпение и с викове се хвърли напред, размахал меч.

— След мен! — изрева той, втурнал се към Манум. — Напойте камъните на пътя с кръвта му!

Манум изтегли меча на Джетарт и моментално усети храброст да се влива във вените му.

— Елате де! — подкани ги той. — Елате да си премерим силите!

Размаха меча към лицата им.

Уайдузите спряха. Дори и братът на Талон застина с ужасено лице. Нямаше съмнение, всички познаваха този легендарен меч, делата му вплетени в нишката на големите им поражения; мечът на Джетарт, Източният гръм, Отмъстителят от равнините. Чрез някакво вълшебство се бе появил отново след всички тези години. Нищо чудно, че Талон е погинал от ръката му. Може ли това да е Джетарт? Не! Дори и да беше още жив, сега щеше да е старец.

Възползвайки се от объркването им, Манум се обърна и затича към моста. Магията на меча се задържа над воините още миг, сетне те изреваха и се втурнаха подир Компанията, ала вече бе късно. Когато уайдузите достигнаха моста, членовете на Компанията отдавна бяха профучали покрай ужасения пазач и се носеха към града.

Стражите бяха видели Компанията и сърцето на Лийт се развълнува още повече. Със сигурност щяха да направят нещо. Ще изпратят хора, които да прогонят уайдузите. Ще е нужно да отделят само частица от силите си. Компанията щеше да се измъкне.

— Затворете портите! — долетя вик. — Затворете портите! Вкарайте всички вътре!

— Не! — изрева зашеметеният Лийт. — Не можете да направите това! Ще останат в капан!

Ала думите му потънаха във внезапно разразилата се глъчка на тичащи зад стените хора. Когато всички се бяха прибрали, огромните дървени порти бавно се затвориха, трополяването им прозвучало като погребален звън. Със сълзи на очи Лийт наблюдаваше внезапната промяна по лицата на спътниците си, когато те внезапно осъзнаха случилото се.

— Не спирайте! — подкани ги Кърр. — Може би ще ни пуснат, когато се доближим до портите!

Ала гласът му не звучеше убедително; всички знаеха, че на самия край са били предадени. Уайдузите бързо ги настигаха, отчаянието бе стопило силите на преследваните.

Лийт дотича до най-близкия пазач. По някакво стечение на обстоятелствата, това беше мъжът, с когото бяха разговаряли.