Читать «През лицето на света» онлайн - страница 306

— Тъй и ще бъде, ако ми посочиш къде е портичката.

— Не искаш да губиш нито миг повече в този град — предположи правилно старецът. — Ала ако избягаш по светло, не ще ти останат много мигове на този свят. Бъди мой гост за вечеря.

Манум се изсмя, сърцето му облекчено за пръв път от много дни насам:

— Синът ми е жив, скоро ще мога да тръгна подире му. Дотогава за мен ще е чест да споделя трапезата на тъй мъдър човек.

В мрачината старецът отведе Манум до стената, сетне закрачиха наляво, докато не стигнаха до малката дървена вратица.

— Сбогом, приятелю — рече Търговецът. — Длъжник съм ти.

— Надявам се скоро всички ние да сме твои длъжници — прошепна възрастният мъж в отговор. — Сега извади меча, в случай че уайдузите обикалят около стените. Досега не са го правили и трябва да си в безопасност, ала не бива да рискуваме. — Той се замъчи с резето, дръпвайки го с видимо усилие. — Тази врата не е използвана от много години, не и откакто Инч Чантър бе аванпост в оспорвани земи. Изненадан съм, че резето се отвори тъй лесно. Може би е било смазвано неотдавна.

Старецът се усмихна.

— Бързо. Сега не е времето за шляене! Щом се озовеш на ерсето, тръгни на югоизток и карай през полето за около миля, докато стигнеш до тясна пътека. Последвай я, ще те отведе до ферма. Най-малкият ми син живее там със семейството си. Ако желаеш, те могат да ти дадат да пренощуваш.

— Спах достатъчно. Синът ми е на пет дни пред мен и не ще мога да отпочивам, докато не го намеря.

— Тъй да бъде! Фуир аф химин! Най-възвишеният да те пази!

Манум се провря през вратата, сетне затича през полетата на ерсето, приведен ниско, за да не бъде забелязан. Бяга около десет минути, сетне намери пътеката, описана от стареца. Не спря — дори не забави ход — край приветливо осветената ферма.

Около седмица по-късно Манум откри Западния път на север от Лейврок, крачейки неуморимо, без да обръща внимание на болката и на убийствената монотонност на крачките. При всяко възвишение се обръщаше назад, дирейки с поглед евентуални преследвачи. С напредването на дните изостави този навик, защото стана ясно, че не е следван.

Ала в действителност беше и преследвачите се приближаваха. Въпреки настойчивите думи на възрастния Джетарт, който умоляваше да дадат на героя от Адунлок няколко дни преднина, старейшините не губиха нито миг и уведомиха уайдузите, че търсеното от тях вече не се намира зад стените на града. Моментално обсадата бе вдигната и воините се понесоха из полето с бърза крачка.

— Как така уайдузите знаеха в коя посока е поел спасителят ти? — гневно запита дъщеря си Джетарт. — Те буквално стъпваха в дирите му.

Тя поклати глава с насълзени очи:

— Старейшините трябва да са им казали. Що за начин да се отнесем към човек, сторил тъй много за нас! Предадохме го.

— Страхувам се за него — дрезгаво рече баща й, гърлото му напрегнато от емоция, — ала повече ме е страх за нас самите. Как ще задържим Ню Диър, след като на полето на морала отстъпваме така страхливо? Старейшините предадоха мъжа от Фирейнс, предадоха мен и всичко, за което се сражавах. Само едно нещо ми носи утеха. Острието ми отново е в достойни ръце.