Читать «През лицето на света» онлайн - страница 293

— Какво? Питаш какво? Избийте ги до крак, ето какво. Виждали сте ги да умират. Виждали сте ги да политат в пастта на Хелиг Холт. Виждали сте как Майката ги поглъща. Те са хора, също като нас! Ето какво възнамерявам. Ще поведа група воини — двадесетима, не повече — по следите на враговете. Ще се върнем и ще ги използваме да осветим избора на нови жрец и водител. Животът на братовия ми убиец ми принадлежи. Когато умре, когато го хвърля в устата на Майката, едва тогава ще бъда доволен.

Кой ще се присъедини? Или трябва да ида на юг до Уфлок и да помоля вдовиците да отмъстят за мъртвите?

С рев уайдузките воини се надигнаха като един и Тала си избра хора. Докато излизаха, той поспря на вратата и рече:

— Водителят ще ви ръководи до завръщането ми. След това ще видим кой е достоен да застане начело на людете ни.

И той поведе отряда си.

Манум се свести и осъзна, че е носен от двама силни мъже. За един ужасяващ миг си помисли, че все още е в ръцете на уайдузите.

— Къде сме? Какво става? — запита през подпухнали устни.

— Значи говори общия език! — рече един от затворниците. — Още по-добре! Ще ни служи за гид.

— Съжалявам за разочарованието, но не съм уайдуз — меко отвърна Манум. — Търговец съм от Фирейнс, опитващ се да избяга също като вас.

Тогава двамата го пуснаха на земята. Груби и изпълнени със съмнение въпроси го засипаха от всички страни.

— Слушайте — заговори Манум, — да сте чували някой уайдуз да говори общия език?

Не бяха.

— Кой ви освободи от килиите?

Принудиха се да признаят, че е бил той.

— Нося униформата на убит от мен уайдузки пазач. Виждате ли тази окървавена цепнатина? Там го наръга мечът ми. Да виждате рана отдолу?

Такава нямаше.

— Просто ми вържете ръцете или ме дръжте под око. Но аз няма да ви издам. Нетърпелив съм поне колкото вас да се махна от тези земи.

Затворниците поговориха за момент, ала обсъждането им бе прекъснато от вик:

— Зад нас! Идват!

Манум прецени ситуацията с бърз поглед. Избягалите затворници се намираха на стръмна пътека близо до дъното на долина, врязала се дълбоко между хълмовете. Това трябва да е Клоувънчайн, помисли си той. Зад тях, на самия връх на пътя, утринното слънце открояваше редица силуети.

— Тогава да се махнем веднага! — рече енергично Манум и потъна в дърветата отляво. — Хайде!

Отекнал из долината вик ги информира, че са били видени. Останалите бързо го последваха дълбоко в гората.

Това няма да свърши работа. Уайдузите трябва само да следват пътеката. Ще се движат по-бързо от нас и ще съумеят да ни пресекат пътя. Трябва отново да се върнем на пътеката. Той се втурна надясно по нанадолнището, обяснявайки плана си в движение.

Неколцина от мъжете изразиха недоволство да ги води някой в уайдузка униформа.

— Няма време за спорове — отвърна Манум. — Ако не ви харесва моят път, свободни сте да вървите, накъдето си искате.

И тъй той поведе дузина бегълци през огромната долина, разсичаща Клоувънхил. Без затруднения откриха пътеката, ала бяха безпомощни да се притекат в отговор на разнеслите се зад тях викове. Петима мъже и една жена не му се бяха доверили и очевидно бяха попаднали в ръцете на уайдузите. Писъците по недвусмислен начин говореха за сполетялата ги съдба.