Читать «През лицето на света» онлайн - страница 291

Но само след две години нов град бе изникнал на ближния хълм, пазарите бяха пак тъй оживени, базигряните все тъй се пазаряха усилено над, уверяваха се един друг, най-добрите стоки в цяла Фалта. Ала това бяха други люде, хора от юга, които не познаваха уайдузите. Кърр бе чул историята от гостилничаря, искаше му се да не я беше узнавал; почти можеше да чуе писъците на изгорените живи, докато очите му прескачаха по овъглените скелети. Зарадва се, когато най-сетне това злощастно място остана зад гърба им.

Пътят се разшири, защото вече се намираха на по-малко от два дни път от Лейврок, прословутият трейкански град. От лявата им страна Лавера, покафеняла от седимента на Туйската гора и Плутобаран на хиляда мили северно, лениво влачеше води, понякога скрита от величествените плачещи върби или раздиращите облаците тополи. Ливади с овце се редуваха с обработваеми земи, някои от които вече бяха изорани. Край плуговете подскачаха чайки, а фермерите се готвеха да засяват жито, ечемик, овес и други посеви, закупени от пазара в Лейврок. Тесни пътеки се виеха към дървените порти на далечните къщи, зачестяващи с приближаването на Компанията към истинската цивилизация.

В деня преди да пристигнат в трейканската столица, Кърр взе Фарр със себе си, за да купят храна от местен фермер. Останалите спяха, излегнали се в най-горещата част на деня. Индретт откри, че не може да заспи, затова се присъедини към Парлевааг, която закърпваше зимните наметки, макар че в тази жега това да изглеждаше безсмислено. Ала тя наведе глава над работата, опитвайки се да не обръща внимание на мислите, които се виеха като хищни птици над уязвимия й ум, неспирно кълвейки костите на тъгата й. Едва когато вдигна глава, забеляза сълзите на Парлевааг.

Индретт се пресегна и я прегърна — колкото заради нея, толкова и заради самата себе си. Общият език на болката и мъката прескачаше всякакви лингвистични ограничения. Дълго време останаха притиснати една в друга, изплаквайки мрачината си, давайки израз на тъгата си, дирейки утеха в близостта на друго същество. И двете не се интересуваха къде падат сълзите им, нито забелязаха завръщането на фермера и планинджията. Схващането на крайниците им прекрати прегръдката и двете се разделиха, ала продължаваха да се гледат. В очите им имаше разбиране, нещо споделено; бяха непознати, ала сега бяха сестри.

Тази нощ Компанията спа в удобните легла на странноприемницата под шумоленето на обилния дъжд, излял се над Лейврок. От югозапад се бе задала буря, заляла полята с дъжд и градушка, преди да се премести над столицата. Индретт слушаше как дъждът кълве по ламаринения покрив и си мислеше за собствените си сълзи. Нищо не се бе променило, Манум и Лийт все още бяха загубени, ала откакто бе споделила тъгата си, вече виждаше нещата различно. Бурята някак я запечатваше, като че обилният валеж бе пратен да потвърди правотата й да последва инстинктите си. Утре, знаеше тя, въздухът щеше да е свеж и градът щеше да е чист. С облекчена въздишка затвори очи и се отдаде на заобикалящата я умора.