Читать «Праскови за кюрето» онлайн - страница 3

Какво повече бих могла да желая?

Всичко започна преди няколко дни в кухнята на лодката. Правех трюфели. В тази жега само трюфелите оцеляват, всичко друго може да се развали или от охлаждането, или от топлината, която се пропива навсякъде. Разтопяваш кувертюрата на плоча, загряваш я внимателно на котлона, добавяш подправките, ванилия и кардамон. Изчакваш подходящия момент, който превръща обикновеното готвене в домашна магия.

Какво повече бих могла да поискам? Е, може би лек ветрец, съвсем лек, просто целувка по тила, където косата ми, небрежно прибрана, вече щипе заради лятната пот...

Лекичък ветрец. Какво? На кого би навредил?

И затова повиках вятъра – само мъничко. Топъл и закачлив лек полъх, който прави котките игриви и раздвижва облаците.

Вятърко хубав, вятърко мил, вятърко хубав, любимият ме зове...

Наистина не беше много, само този нежен порив на вятъра и една омая, като усмивка във въздуха, която донася със себе си далечен аромат на цветен прашец, подправки и джинджифилов сладкиш. Исках само да претърся облаците по лятното небе, да донеса в своето кътче на света ухание от други места.

Вятърко хубав, вятърко мил...

По целия ляв бряг като пеперуди летяха опаковки от бонбони, а закачливият вятър подръпваше полите на жена, която пресичаше "Пон дез Ар", мюсюлманка с покривало за лицето, никаб, каквито напоследък се срещат често. Успях да зърна цветовете ѝ под дългата черна дреха и за миг си помислих, че виждам трептящо привидение в палещия въздух, докато сенките на поклащаните от вятъра дървета рисуваха шантави абстрактни форми върху прашната вода...

Вятърко хубав, вятърко мил...

Жената на моста погледна надолу към мен. Не можех да видя лицето ѝ, само очите, очертани с черно под никаба. Забелязах, че ме гледа, и се зачудих дали не я познавам. Вдигнах ръка и ѝ помахах. Помежду ни бяха Сена и усилващият се аромат на шоколад, понесъл се от отворения прозорец на кухнята.

Опитай ме. Вкуси ме. За миг си помислих, че непознатата ще ми махне в отговор. Тъмните очи се сведоха. Жената се извърна. И после отмина по моста – безлика жена, облечена в черно, – понесена от вятъра на Рамазан.

Трета глава

 

Петък, 13 август

Не се случва често да получиш писмо от мъртвец. Беше от Ланскене, всъщност писмо в писмото, доставено в пощенската станция (на лодките, разбира се, не пристигат писма) и донесено на лодката от Рижия, който всеки ден ходи за хляб.

– Това е просто писмо – каза той и сви рамене. – Не е задължително да означава нещо.

Но онзи вятър духаше цял ден и цяла нощ, а ние никога не сме имали доверие на вятъра. Днес беше бурен и променлив и вълнуваше тихата Сена. Розет беше игрива, упражняваше се да скача на кея и играеше с Бам край водата. Бам е невидимият приятел на Розет – макар невинаги да е невидим. Е, поне за нас. В дни като този дори клиентите понякога го виждат как наблюдава от другата страна на моста или виси на опашката си от някое дърво. Разбира се, Розет го вижда постоянно – но пък Розет е различна.